— Откровено казано, да. Честна дума!… И си помислих, че преди да се напъхвам в този дом, който спокойно би могъл да се окаже разбойнически вертеп…
— Не ще бъде зле отначало да прережат гърлото на някого от вашите приятели?
— Не съвсем така. Помислих си: нека отначало моят приятел, който е свикнал на такива истории и има понеже не е принц, по-малко врагове от мен, нека моят приятел разузнае на каква опасност се подлагам и да ми доложи…
— На ваше място, монсеньор — каза Бюси, — бих се отказал от тази жена.
— В никакъв случай.
— Защо?
— Тя е извънредно хубава.
— Но вие сам казахте, че сте я зърнали само за миг.
— Ала достатъчно, за да забележа възхитителните й руси коси.
— Ах, виж ти!
— Чудесните й очи.
— Наистина ли?
— Тенът на лицето, какъвто не съм виждал у никоя друга, великолепната талия.
— Какво говорите!
— Сам разбираш, от подобна хубавица не можеш да се откажеш толкова лесно.
— Да, монсеньор, разбирам ви и от душа ви съчувствам.
Херцогът погледна изкосо Бюси.
— Честна дума — каза Бюси.
— Смееш ли се?
— Не. И за доказателство тази вечер ще застана на пост, стига само монсеньорът да ми даде наставления и да ми посочи къде е този дом.
— Значи ти размисли?
— Е, монсеньор, само нашият свят отец Грегорио XIII е непогрешим; а сега ми кажете какво трябва да правя.
— Трябва да се скриеш на мястото, което ще ти покажа, и ако някой мъж влезе в дома, да се вмъкнеш след него и да разбереш кой е той.
— Ами ако след като влезе, той заключи вратата?
— Нали ти казах, аз имам ключ.
— Ах, вярно, тогава мога да се опасявам само от едно: че мога да проследя съвсем друг човек или че там ще има още някоя врата, за която няма да имам ключ.
— Няма възможност да сбъркаш; входната врата води към антре, в края на което наляво има стълба, ти ще изкачиш дванайсет стъпала и ще се озовеш в един коридор.
— Откъде ви е известно всичко това, след като не сте били нито веднъж там?
— Нима не ти казах, че прислужницата е в ръцете ни? Всичко това го знам от нея.
— Господи Исусе Христе! Колко е удобно да си принц, всичко ти се поднася на тепсия. А аз щях да съм принуден сам да издирвам къщата, да изследвам антрето, да броя стъпалата и обследвам коридора. Това би ми отнело сума време и — кой знае? — бих ли имал успех?
— Да разбирам ли, че си съгласен?
— А нима бих могъл да откажа нещо на ваше височество? Молбата ми е само да дойдете с мен и да ми посочите вратата на дома.
— Защо? След като свърши ловът, ще се върнем по заобиколен път през Сент-Антоанските порти и ще можеш да видиш.
— Чудесно, монсеньор. А какво ще наредите да правя с човека, ако се появи?
— Нищо, само ще го проследиш, за да разбереш кой е той.
— Това е деликатна работа. А ако например той се окаже толкова неучтив, че спре насред пътя и решително откаже да отговаря на въпросите ми?
— Е, тогава ти разрешавам да действаш според както намериш за правилно.
— Значи, ваше височество, вие ми разрешавате да действам както намеря за добре?
— Именно.
— Така и ще постъпя, монсеньор.
— Но гледай да не се изтървеш пред нашите млади приятели.
— Имате думата ми на благородник.
— Не вземай никого със себе си.
— Сам ще ида, кълна ви се.
— Е, разбрахме се; връщаме се покрай Бастилията, аз ти показвам входната врата… ти идваш у дома… аз ти давам ключа… и тази вечер…
— Ще ви заменя, монсеньор, и точка по въпроса.
Бюси и принцът се присъединиха към ловците. Господин дьо Монсоро майсторски ръководеше лова. Кралят остана възхитен от умението, с което този опитен ловчия избра местата за почивки и разположи смените на кучетата и конете. Лопатарят, който кучетата гониха не по-малко от два часа в заобиколения участък от четири-пет левги, се появи двадесетина пъти пред очите на ловците и в края на краищата се натъкна точно на копието на краля.
Господин дьо Монсоро прие поздравленията на негово величество и на херцог д’Анжу.
— Монсеньор — каза той, — щастлив съм да заслужа похвалата ви, защото именно на вас трябва да благодаря за длъжността си.
— Но на вас ви е известно, господине — каза херцогът, — че за да имате и занапред нашата благодарност, трябва тази вечер да заминете за Фонтенбло; кралят желае вдругиден да започне там лов, който да продължи няколко дни, а вие разполагате едва с един ден, за да се запознаете с тамошната гора.
— Известно ми е всичко, монсеньор — отвърна Монсоро, — напълно готов съм да отпътувам и ще сторя това тази нощ.
— Ах, ето че се почна, господин дьо Монсоро! — възкликна Бюси. — От днес нататък няма да има за вас покой. Желали сте да бъдете главен ловчия и желанието ви се е сбъднало. Сега, като на главен ловчия, ви се полага да спите петдесетина нощи по-малко през годината в сравнение с останалите. Пак добре, че не сте женен, господине.