Една пролет Дафна изчезна за цял месец, аз вече я смятах за загинала и я оплаквах като любима приятелка, но изведнъж тя се появи, повела след себе си две малки сърненца. Отначало те се уплашиха от мен, но като видяха как майка им ласкаво лиже ръцете ми, се престрашиха и на свой ред започнаха да ми се галят.
По това време се разпространи слухът, че херцог д’Анжу изпратил в провинциалната столица свой наместник. Няколко дена по-късно стана известно, че наместникът на херцога е пристигнал и че се казва граф дьо Монсоро.
Защо, когато чух за пръв път името му, сърцето ми се стегна? Мога да си обясня това тревожно усещане само с предчувствието за беда.
Минаха осем дни. Из цялата околност се говореше много за сеньор дьо Монсоро, и все противоречиви неща. Една сутрин гората бе огласена от звуците на ловджийски рог и кучешки лай. Притичах до оградата на парка тъкмо навреме, за да видя как покрай замъка прелетя като мълния Дафна, преследвана от сюрия кучета. Двете сърнета тичаха заедно с майка си.
Миг след това, на вран кон, който летеше сякаш с крила, покрай мен профуча мъж, напомнящ страшен призрак. Това беше господин дьо Монсоро.
Аз закрещях, молех го да пощади моята любимка, но той толкова бе увлечен от преследването, че или не чу моя глас, или не му обърна внимание.
Тогава, без да се замислям колко ще се тревожи баща ми, ако забележи отсъствието ми, аз се спуснах да тичам след хайката. Надявах се да срещна графа или някого от свитата му и да ги помоля да спрат преследването, разкъсващо сърцето ми.
Тичах около половин левга, без да си давам сметка, накъде бягам и накрая загубих от погледа си и сърните, и кучетата, и ловците. Строполих се на земята край някакво високо дърво и сълзите рукнаха от очите ми. Измина около четвърт час и ми се стори, че в далечината отново чувам шума на лова. Не бях сбъркала, хайката се приближаваше към мен, още миг, и вече не се съмнявах, че ловците трябва да минат някъде наблизо. Бързо скочих и се спуснах да бягам натам, откъдето идваше шумът.
Наистина можах да видя как бедната Дафна прекоси горската полянка. Тя беше задъхана, с нея бе само едната й рожба, втората очевидно бе останала без сили и разкъсана от кучетата. Самата Дафна изглеждаше изтощена, разстоянието между нея и преследвачите й значително се скъсяваше, тя правеше трескави скокове и когато притича покрай мен, жално застена.
И пак не успях да привлека вниманието на ловците. Господин дьо Монсоро препускаше и радостно тръбеше с рога си, без да вижда нищо друго, освен преследвания от него дивеч. Той профуча покрай мен още по-стремително от първия път.
Следваха го трима или четирима кучкари, които с крясъци и сипкавия вой на роговете си насъскваха хрътките. Този вихър от крясъци, тръбни звуци и кучешки лай профуча покрай мен, изчезна в гората и замря някъде в далечината.
Изпаднах в отчаяние, проклинах се заради непохватността си, струваше ми се, че ако бях съумяла да дотичам до горската полянка поне петдесетина крачки по-наблизо, граф дьо Монсоро щеше да ме забележи, да чуе молбите ми и, без съмнение, да пощади нещастните животни.
Тази мисъл донякъде ме поободри.
Ловците можеха да попаднат пред очите ми и трети път. Тръгнах по пътя под сянката на вековни дървета. Този път ми беше познат, той водеше до замъка Боже, владение на херцог д’Анжу, който се намираше приблизително на три левги от Меридор. Скоро замъкът се откри пред погледа ми и едва тук осъзнах, че съм изминала пеша три левги и че се мъкна сам-самичка далеч от родната стряха.
Признавам си, облада ме чувство на смътен страх. Едва сега осъзнах цялото си безразсъдство и дори неприличието на своето поведение. Тръгнах по брега на вира с надежда да срещна добродушния градинар, който всеки път, когато баща ми ме вземаше със себе си, ми поднасяше великолепен букет цветя. Исках да го помоля да ме съпроводи до вкъщи. Изведнъж до мен отново долетя шумът на ловуващите. Спрях се като закована и взех да се ослушвам. Хайката идваше към мен. Забравих всичко на света. Почти в същия миг на другия бряг на вира изскочи от гората сърната, преследвана буквално по петите от кучетата. Дафна беше сама, втората й рожба беше също загинала. Видът на водата сякаш придаде на клетата нови сили. Тя пое с ноздри водната свежест и се хвърли във вира, за да доплува сякаш до мен.