Тази мисъл ми се стори напълно правдоподобна и действително впоследствие се потвърди.
Аз отстъпих на молбите на Гертруда и изпих чаша мляко с парче хляб.
Сутринта изтече в съставяне на най-безумни планове за бягство. На стотина крачки пред нас, в тръстиките, имаше лодка с весла. Ако тя беше в пределите на досегаемостта, то, разбира се, моите сили, десетократно увеличени от страха, както и немалките сили на Гертруда, биха били достатъчни, за да се спасим.
През целия ден никой не ни обезпокои. Сервираха ни обяда така, както сутринта закуската. Но от слабост аз едва се държах на крака. Докато обядвах, ми прислужваше само Гертруда; след като сложиха храната на масата, нашите пазачи мигом ни оставиха. И изведнъж разчупих едно малко хлебче и намерих в него бележка.
Нетърпеливо я разгънах и прочетох:
„Един ваш приятел мисли за вас. Утре ще получите, вести от него и от вашия баща.“
Не ще и дума колко се зарадвах; сърцето ми заби отчаяно, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите ми. Показах бележката на Гертруда. Остатъкът от деня измина в очакване и надежди.
Втората нощ протече също така спокойно, както и първата; настъпи времето за закуската, която чаках с нетърпение, защото не се съмнявах, че в хляба ще намеря нова бележка. И не се излъгах. Съдържанието на бележката беше следното:
„Лицето, което ви похити, ще пристигне в замъка Боже тази вечер, в десет часа. Но в девет часа приятелят, който мисли за вас, ще се появи под прозорците ви с писмо от баща ви. Това писмо ще ви внуши доверие към неговия подател, каквото иначе вие бихте могли и да не му окажете. Изгорете бележката.“
Четях и препрочитах това послание, след това го хвърлих в огъня, както бях посъветвана. Почеркът ми беше непознат и, да си призная, съвсем не подозирах кой би могъл да бъде автор на бележката.
Двете с Гертруда се губехме в догадки. Сто пъти през тази сутрин отивахме до прозореца да видим няма ли някой на брега на езерото или в гората, но навсякъде беше безлюдно.
Един час след обяда на вратата ни се почука. За пръв път се чукаше не в определените за хранене часове, но ние нямахме възможност да се заключваме отвътре и затова не ни оставаше друго, освен да разрешим да влязат.
Влезе същият човек, който ни бе довел тук, лицето му ми беше непознато, защото го бях виждала само с маска, ала го познах от първите думи по гласа му,
Той ми подаде едно писмо.
— Кой ви изпраща, господине? — попитах го аз.
— Постарайте се, моля, да прочетете това писмо, госпожице — отвърна той, — и ще разберете всичко.
— Но аз не желая да го чета, след като не знам от кого е.
— Госпожицата е свободна да постъпи както намери за добре. На мен ми е заповядано да й връча това послание и аз й го поставям в краката. Ако госпожицата благоволи да се наведе и го вдигне, тя ще направи това.
И наистина този човек, вероятно благородник, постави писмото върху скамейчицата, на която подпирах краката си, и излезе.
— Какво да правя? — попитах Гертруда.
— Ще се осмеля да ви посъветвам, госпожице, да прочетете писмото. В него може би се говори за някоя опасност, която бихме избегнали, ако знаем предварително за нея.
Съветът бе толкова разумен, че аз премислих и разпечатах писмото.
Тук Диана прекъсна разказа си, стана, отвори малка кутийка от онези, които наричаме с италианската дума stipo, извади оттам копринена чантичка и измъкна едно писмо.
Бюси хвърли поглед върху адреса.
— „До прекрасната Диана дьо Меридор“ — прочете той.
После погледна младата жена и каза:
— Този адрес е написан с ръката на херцог д’Анжу.
— Ах — въздъхна Диана, — значи той не ме е излъгал.
Сетне, като видя, че Бюси не се решава да отвори писмото, каза:
— Четете. Случаят ви прави свидетел на най-интимните събития в моя живот, аз няма какво да крия от вас.
Бюси се подчини и прочете следното:
„Нещастният принц, поразен в самото сърце от Вашата божествена красота, ще Ви посети днес вечерта в десет часа, за да поднесе извиненията си за всичко, което си позволи по отношение на Вас. За неговите действия, както той сам разбира, не може да има друго оправдание освен непреодолимата любов, която Вие му внушавате.
— Значи това писмо наистина е написано от херцог д’Анжу? — попита Диана.