— Уви, да! — отвърна Бюси. — Това са неговият почерк и подпис.
Диана въздъхна.
— Излиза, че той наистина не е чак толкова виновен, колкото мислех досега — прошепна тя.
— Кого имате предвид — принца ли?
— Не, граф дьо Монсоро.
Този път дойде ред на Бюси да въздъхне.
— Продължавайте, госпожо — каза той, — и ние ще преценим вината и на принца, и на графа.
— Това писмо, в истинността на което тогава нямах никакви причини да се съмнявам, понеже напълно потвърждаваше собствените ми предположения, показваше, както предвиди и Гертруда, на каква опасност съм изложена и толкова по-неоценима ставаше за мен подкрепата на неизвестния приятел, предложил ми своята помощ от името на моя баща. Единствено само на този приятел можех да се надявам.
След като се върнахме на наблюдателния ни пост на прозореца, ние с Гертруда не изпускахме от очи езерото и гората пред нас.
Ала докъдето стигаше взорът ни, не се забелязваше нищо утешително.
Свечери се и както винаги през януари, бързо се смрачи. До срока, назначен от херцога, оставаха четири или пет часа и ние чакахме, обхванати от тревога.
Навън беше една от ония хубави зимни вечери, когато, ако не е студът, може да помисли човек, че е краят на пролетта или началото на есента. Небето сияеше, осеяно с хиляди звезди и младият полумесец заливаше околността със сребърна светлина; ние отворихме прозореца в стаята на Гертруда, защото мислехме, че той се наблюдава не така строго, колкото моя.
Някъде към седем часа лека пелена, подобна на воал от прозрачен тюл, се спусна над езерото, но това не ни пречеше да виждаме, може би защото очите ни бяха привикнали към тъмнината.
Ние нямахме часовник и не мога да кажа точно в колко часа забелязахме, че от гората излизат някакви сенки. Съвсем предпазливо, прикривайки се зад дънерите на дърветата, се приближаваха към брега на езерото. Бяхме вече готови да помислим, че тези сенки само са ни се привидели поради умореното ни зрение, но в този миг до нас достигна конско изцвилване.
— Това са нашите приятели — прошепна Гертруда.
— Или принцът — отвърнах аз.
— О, принцът — възрази Гертруда, — принцът не би се крил.
Този прост довод разсея подозренията ми и укрепи духа ми.
Продължихме с удвоено внимание да се вглеждаме в прозрачната мъгла.
Някакъв човек излезе напред, спътниците му останаха, изглежда, отзад, в сянката на дърветата.
Човекът отиде до лодката, отвърза я от стълба, за който бе вързана, седна в нея, и лодката безшумно се плъзна по водата към нас.
Колкото повече се приближаваше, толкова повече напрягах зрението си, за да разгледам приятеля, който ни се притече на помощ.
И изведнъж ми се стори, че високата фигура на човека напомня граф дьо Монсоро. Малко по-късно можах да различа мрачните и резки черти на лицето му; накрая, когато лодката бе вече на десетина крачки от нас, последните ми съмнения се разсеяха.
Сега вече новопоявилият се приятел ми внушаваше почти същия страх, както и врагът.
Стоях, безмълвна и неподвижна, встрани от прозореца, и графът не можеше да ме види. Той стигна до подножието на стената, върза лодката за стълба на отсамния бряг и главата му се показа над перваза на прозореца.
Аз не издържах и изписках.
— Ах, простете — каза граф дьо Монсоро, — предполагах, че вие ме чакате.
— Аз наистина очаквах някого, но най-малко предполагах, че това ще сте вие.
Графът се усмихна горчиво.
— Че кой друг, освен мен и вашия баща, ще пази честта на Диана дьо Меридор?
— В писмото, което получих, пишехте, господине, че сте упълномощен от моя баща.
— Да, и тъй като предвиждах, че вие ще се усъмните в това, ви нося писмо от него.
И графът ми протегна лист хартия.
Ние не бяхме запалили свещите, за да можем свободно да се измъкнем в тъмнината. Отидох от стаята на Гертруда в моята спалня, застанах на колене пред камината и при слабата светлина на пламъка прочетох:
„Моя скъпа Диана, само граф дьо Монсоро може да те спаси от опасността, която те заплашва, а тя е огромна. Довери му се напълно като на верен приятел, пратен ни от небесата.
По-късно той ще ти открие как би могла да му се отплатиш за благородната помощ. Знай, че неговите помисли отговарят на най-заветните желания на сърцето ми. Заклевам те да ми повярваш и да пожалиш и мен, и себе си.
Нямах конкретни причини да не се доверя на граф дьо Монсоро. Тон ми внушаваше чисто инстинктивно отвращение, което не се основаваше върху доводите на разсъдъка. Можех да го обвинявам само за смъртта на Дафна, но нима убийството на една сърна е престъпление за ловеца?