Върнах се при прозореца.
— Е, как? — попита графът.
— Господине, прочетох писмото на баща ми. Той пише, че вие сте готов да ме отведете оттук, но нищо не споменава за това, къде ще ме отведете.
— Ще ви отведа там, където ви очаква баронът.
— А къде ме очаква той?
— В Меридорския замък.
— Значи ще видя баща си?
— След два часа.
— О, господине! Ако само казвате истината…
Аз не довърших. Графът с явна тревога чакаше какво ще кажа по-нататък.
— Разчитайте на моята признателност — добавих аз с треперещ глас; вече се досещах в какво, според него, трябва да се заключава тази признателност, но нямах сили да назова всичко това със свои думи.
— В такъв случай — каза графът — готови ли сте да ме последвате?
Погледнах с тревога Гертруда. По лицето й се четеше, че мрачната фигура на нашия спасител й внушава не по-голямо доверие, отколкото на мен.
— Имайте предвид, че всяка минута забавяне ни заплашва с беда, която не можете и да си представите — каза той. — Аз закъснях приблизително с половин час; наближава десет часът, нима не ви съобщиха, че точно в десет принцът ще пристигне в замъка Боже?
— Уви! Да — отвърнах аз.
— Щом принцът се появи тук, вече нищо не ще мога да сторя за вас, дори и да поставя живота си на карта, докато сега аз го рискувам с пълната надежда, че ще успея да ви спася.
— Защо баща ми не е с вас?
— Как си го мислите? Нима вашият баща не е под наблюдение? Той не може да направи и крачка, без да стане известно къде отива.
— А вие? — попитах го аз.
— Аз ли? С мен работата е друга. Аз съм приятел на принца, негово доверено лице.
— Но, господине — възкликнах аз, — ако вие сте приятел на принца, ако сте негово доверено лице, тогава…
— Тогава това ще рече, че аз го предавам заради вас; да, именно така е. Ето защо ви казвам, че рискувам живота си заради спасението на вашата чест.
В тона на графа звучеше толкова голяма убеденост и всичките му думи изглеждаха толкова правдиви, че макар този човек все още да ми беше неприятен, не знаех как да му обясня своето недоверие.
— Аз чакам — каза графът.
Погледнах Гертруда, но тя също беше в нерешителност.
— Ето че го дочакахме — каза графът. — Ако още се колебаете, погледнете на онзи бряг.
И той ми посочи кавалкадата, препускаща към замъка по брега на езерото, само че от противоположната посока на тази, от която той бе доплувал.
— Какви са тези хора? — попитах аз.
— Херцог д’Анжу със свитата си — отвърна графът.
— Госпожице! Госпожице! — взе да се вълнува Гертруда. — Не трябва да губим време.
— Ние и така го загубихме прекалено много — каза графът. — Заклевам ви в небето, решавайте.
Аз паднах на стола, силите ме напуснаха.
— Господи боже! Господи боже! Какво да правя? Какво да правя? — повтарях аз.
— Чуйте — каза графът, — чуйте: те чукат на вратата.
Наистина двама конници, отделили се от кавалкадата, вече чукаха на портите с чукчето.
— След пет минути — напомни графът — всичко ще бъде свършено.
Исках да се надигна, но краката ми се подкосиха.
— Бързо, Гертруда — прошепнах аз. — Ела при мен!
— Госпожице — замоли ми се бедното момиче. — Не чувате ли? Вече отварят портите. Не чувате ли? Конниците влизат в двора.
— Да, да! — отвърнах аз и напразно се опитвах да се надигна. — Но нямам никакви сили.
— Ах, ако е само това!… — зарадва се Гертруда. И тя ме вдигна на ръце, леко, сякаш бях дете, и ме предаде на графа.
Почувствала допира на ръцете му, аз потреперих толкова силно, че едва не паднах във водата.
Но той ме притисна до гърдите си и внимателно ме постави в лодката.
Гертруда ме последва и се качи в лодката без чужда помощ.
В този миг воалът ми отлетя от мен и заплува по водата.
Помислих, че той ще издаде нашите следи на преследвачите ни.
— Там е воалът, моят воал! — обърнах се аз към графа. — Извадете го от водата.
Графът хвърли поглед натам, където му сочех с пръст.
— Не — каза той, — по-добре да оставим всичко така, както си е.
Той грабна веслата и загреба с такава сила, че след няколко замахвания лодката ни се озова до брега.
В тази минута ние видяхме, че в прозорците на моята стая се появи светлина: бяха влезли слуги със свещи в ръце.
— Е, не бях ли прав? — попита ме господин дьо Монсоро. — Нима можеше още да се бавим?
— Да, да, да, господине — отвърнах му аз, — наистина вие сте моя спасител.
А светлините от свещите тревожно заиграха в стъклата, като се местеха ту от моята спалня в стаята на Гертруда, ту от нейната в моята. До нас достигаха гласове. В спалнята се появи човек, пред когото всички почтително се отдръпнаха. Той се приближи до отворения прозорец, наведе се навън и изведнъж нададе вик, вероятно бе забелязал воала ми, плаващ върху водата.