— Не забравяйте, че вие ме последвахте доброволно.
— Да, доброволно, ако изобщо може да се говори за добра воля в положението, в което се намирам. Нима може да се говори за добра воля у едно момиче, което има само два избора: или смъртта на баща му и безчестие, или пълно доверие към един почти непознат човек; впрочем нека бъде както искате — аз ви следвам доброволно и вие самият ще се убедите в това, ако благоволите да ми дадете кон.
Графът даде знак на едного от хората си и онзи слезе от коня си. Аз скочих от врания жребец на графа и след миг седях вече на седлото.
— Раванлията не може да е избягал далеч — каза графът на слугата, отстъпил ми коня си, — потърсете го в гората, викнете го по име: той си го знае и като куче ще притича на гласа или подсвирването. Ще се присъедините към нас в Ла-Шатр.
Неволно потръпнах. Ла-Шатр се намираше на цели десет левги от Меридорския замък по пътя за Париж.
— Господине — казах аз на графа, — дадено, тръгвам с вас. Но в Ла-Шатр ще трябва да поговорим.
— Това ще рече, госпожице — отвърна графът, — че в Ла-Шатр вие ще благоволите да ми дадете заповедите си.
Тази привидна покорност ни най-малко не ме успокояваше; и все пак, доколкото нямах избор, нямах друго средство да се спася от херцог д’Анжу, трябваше да продължа пътя си. На разсъмване стигнахме в Ла-Шатр. Но вместо да влезем в селото, графът свърна от пътя стотина крачки преди първите градини и се насочи през полето към една уединена къщичка.
Аз спрях коня си.
— Къде отиваме?
— Чуйте ме, госпожице — отвърна графът, — вече имах възможност да забележа, че вие мислите извънредно логично и затова ще си позволя да се обърна към вашия разсъдък. Можем ли, след като бягаме от принца, от най-могъщата особа в държавата след краля, да спрем в обикновена странноприемница посред селото, където първият селянин, който ни види, няма да пропусне да ни издаде? Може да подкупим един човек, но цяло село едва ли ще подкупим.
Всички отговори на графа бяха напълно логични и убедителни и това ме потискаше.
— Добре — съгласих се аз. — Да вървим. И отново препуснахме.
Нас ни очакваха; един от конниците, незабелязано от мен, се бе отделил от нашата кавалкада, за да ни изпревари и подготви всичко. В камината на една горе-долу чиста стая гореше огън, леглото беше застлано.
— Това е спалнята ви — каза графът, — аз съм на вашите услуги.
Той се поклони и ме остави сама в стаята.
Първото нещо, което направих, бе да се приближа до светилника и да извадя писмото на баща ми от корсажа си… Ето го, господин Бюси. Бъдете ми съдник, прочетете го.
Бюси взе писмото и го зачете.
„Моя нежно любима Диана, ако ти, както не се съмнявам в това, си отстъпила пред молбите ми и си последвала — граф дьо Монсоро, той ще ти разкаже, че си имала нещастието да се харесаш на херцог д’Анжу, който е заповядал да те похитят и откарат в замъка му Боже; след тези му постъпки съди сама на какво още е способен този човек и какъв позор те заплашва. Ти можеш да избегнеш безчестието, което не бих преживял, само по един начин, а именно като се омъжиш за нашия благороден приятел. Когато станеш графиня Монсоро, графът ще бъде в правото си да те защитава като своя законна съпруга; той ми се закле, че няма да пожали нищо за това. И така, аз желая, моя възлюблена дъще, женитбата ви да се състои колкото се може по-скоро и ако ти ме послушаш, към родителското си съгласие за този брак аз ще прибавя моята бащина благословия и моля бога да те дари с безграничното щастие, което той пази за чистите сърца, подобни на твоето.
Твоят баща, който не ти налага, а те умолява,
— Уви — каза Бюси, — ако това наистина е писмо от вашия баща, желанието му е изразено напълно недвусмислено.
— Писмото е писано от баща ми, в това няма никакви съмнения, и все пак аз го препрочетох три пъти, преди да взема някакво решение. Накрая повиках графа да влезе.
Той мигом се появи, очевидно бе стоял зад вратата. Аз държах писмото в ръка.
— Е, как — попита ме той, — прочетохте ли писмото?
— Да — отвърнах аз.
— Още ли се съмнявате в моята преданост и в уважението ми към вас?
— И да съм се съмнявала, господине, писмото на баща ми ми вдъхна вярата, от която имах нужда. А сега ми кажете, ако последвам съвета на баща си, какво смятате да направите?
— Смятам да ви отведа в Париж. Именно там най-лесно ще ви бъде да се скриете.
— А баща ми?
— Навсякъде, където и да сте, и вие добре знаете това, баронът ще се присъедини към вас, веднага щом премине непосредствената опасност.