— Е, добре, господине, готова съм да приема вашето покровителство при вашите условия.
— Аз не поставям никакви условия, госпожице — отвърна графът, — предлагам ви пътя към спасението, това е всичко.
— Нека бъде така: готова съм да приема предлагания от вас път за спасение при три условия.
— Какви са те, госпожице?
— Първото е да ми върнете Гертруда.
— Тя е вече тук — каза графът.
— Второ, ние трябва да пътуваме до Париж отделно.
— Аз самият исках да ви предложа да се разделим, за да успокоя вашата подозрителност.
— И трето, нашето бракосъчетание, което съвсем не смятам за нещо неотложно, да се състои само в присъствието на баща ми.
— Това е моето най-горещо желание и аз разчитам, че благословията на вашия баща ще призове за нас благоволението на небесата.
Бях поразена. Струваше ми се, че графът ще потърси някакви възражения срещу тази тройна изява на моята воля, а стана съвсем наопаки, той бе във всичко съгласен с мен.
— Е, а сега, госпожице — каза господин дьо Монсоро, — ще ми позволите ли на свой ред да ви дам няколко съвета?
— Слушам ви, господине.
— Пътувайте само нощем.
— Така съм и решила.
— Назовете ми избраните от вас пътища, по които ще тръгнете, и странноприемниците, където ще отсядате. Аз ще взема всички предпазни мерки с една-единствена цел — да ви спася от херцог д’Анжу.
— Ако вие ме обичате, както твърдите това, господине, нашите интереси съвпадат и аз нямам ни най-малки възражения срещу всичко онова, което предлагате.
— Най-сетне, съветвам ви в Париж да се настаните в дома, който ще приготвя специално за вас, колкото скромен и уединен да е той.
— Държа само на едно, господине: да живея скрита от всички, и колкото по-скромно и уединено бъде избраното от вас жилище, толкова по ще съответства то за една бегълка.
— Тогава, госпожице, смятайте, че сме уговорили всичко и за да изпълня начертания от вас план, ми остава само да ви изкажа моята най-дълбока почит, да ви изпратя прислужницата и да се заема с избора на пътя, по който вие ще тръгнете за Париж.
— А на мен, господине — отвърнах аз, — ми остава да ви кажа, че аз, също както и вие, съм от благороден род: изпълнявайте вашите обещания, а аз ще изпълня своите.
— Това е единственото, което искам — каза графът, — и вашите думи са за мен верен залог за това, че скоро аз ще бъда най-щастливият човек на земята.
И той се поклони и излезе.
Пет минути по-късно в стаята ми влезе тичешком Гертруда.
Доброто девойче бе извън себе си от радост: тя мислила, че искат завинаги да я отделят от мен. Разказах й всичко, което беше станало. Искаше ми се да имам край себе си човек, който да знае намеренията ми, да споделя моите желания и, в случай на необходимост, да ме разбира от половин дума, да ми се подчинява при първия знак, при движението на ръката ми. Удиви ме отстъпчивостта на господин дьо Монсоро и аз се опасявах да не вземе да наруши току-що сключения между нас договор.
Не бях успяла да завърша разказа си, когато до слуха ни стигна тропотът на конски копита. Притичах до прозореца. Графът се отдалечаваше в галоп по пътя, по който бяхме пристигнали. Защо се връщаше обратно, вместо да тръгне пред нас към Париж? Не можех да разбера това. Но така или иначе, след като изпълни първото условие от нашия договор — като ми върна Гертруда, той изпълняваше и второто: избавяше ме от присъствието си. Тук нямаше на какво да възразявам. Впрочем, където и да отиваше, неговото заминаване ме успокояваше.
Прекарахме целия ден в малката къщичка, чиято стопанка се оказа много услужлива. Вечерта този, който очевидно беше началник на нашия ескорт, дойде в стаята ми да разбере какви ще са разпорежданията ми. Тъй като ми се струваше, че опасността е толкова по-голяма, колкото по-близо се намираме до замъка Боже, му отговорих, че съм готова да тръгнем незабавно. Той се върна след пет минути и ми предаде с поклон, че очаква само заповедта ми. Пред входа на къщата ме чакаше белият раванлия кон; както и граф Монсоро беше предвидил, той бе притичал при първото повикване.
Пътувахме цяла нощ и, както и предишния път, спряхме за почивка едва на разсъмване. Според сметките ми бяхме изминали през нощта приблизително петнадесет левги. Господин дьо Монсоро се бе погрижил да не страдам по пътя нито от умора, нито от студ: белият кон, който бе избрал за мен, се движеше с удивително равен тръс, а преди тръгване наметнаха на раменете ми кожена наметка.
Втората ни почивка приличаше на първата, както и всички наши нощни пътувания си приличаха едно на друго. Навсякъде ни посрещаха с почит и уважение; навсякъде се стараеха колкото се може по-добре да ни услужат. Очевидно някой пътуваше пред нас и ни подготвяше престоя. Дали това не беше графът? Не знам. Той спазваше строго условията на споразумението и нито веднъж не ми попадна пред очите в продължение на цялото ни пътуване.