Графиня дьо Монсоро

— Да, господине — отвърнах аз, — и съм ви крайно благодарна.

— В такъв случай ми позволете да ви направя посещение — добави той с усмивка, чиято ирония не можеше да скрие, въпреки всичките си усилия.

— Заповядайте, господине.

Графът влезе в стаята и застана пред мен. Поканих го да седне с кимване на глава.

— Имате ли някакви новини, господине? — попитах го аз.

— Новини ли? Откъде и за какво, госпожице?

— За моя баща и преди всичко от Меридор.

— Не съм се отбивал в Меридорския замък и не съм виждал барона.

— Тогава от Боже и за херцог д’Анжу.

— Това е друго нещо. Бях в Боже и разговарях с херцога.

— И какво прави той?

— Опитва се да се усъмни.

— В какво?

— Във вашата смърт.

— Но, надявам се, вие сте го убедили?

— Направих всичко, което е по силите ми.

— А къде е сега херцогът?

— Снощи се върна в Париж.

— Защо толкова бързо?

— Защото на никого не е приятно да се задържа из местата, където по негова вина е загинала жена.

— Видяхте ли го след завръщането му в Париж?

— Току-що идвам от него.

— Дали ви говори за мен?

— Не му дадох време за това.

— За какво сте говорили тогава?

— Той ми беше обещал някои неща и аз му напомних да изпълни обещанието си.

— Какво ви е обещавал?

— Като награда за оказаните му от мен услуги беше се задължил да издейства за мен длъжността на главен ловчия.

— Ах, да — казах аз с тъжна усмивка, спомнила си за смъртта на клетата Дафна, — вие сте страстен ловец и имате всички основания да настоявате за това място.

— Аз ще го получа съвсем не защото съм ловец, госпожице, а защото съм слуга на принца; ще го получа не защото имам някакви права върху него, а защото херцог д’Анжу няма да посмее да е неблагодарен към мен.

Въпреки уважителния тон на графа, във всичките му отговори звучеше толкова плашещата ме интонация, в тях се долавяше някаква мрачна и непреклонна воля.

За минутка аз замълчах, сетне го попитах:

— Ще ми позволите ли да изпратя писмо на баща си?

— Естествено, но не забравяйте, че писмата могат да бъдат заловени.

— А забранено ли ми е да излизам на улицата?

— За вас няма никакви забрани, госпожице, искам само да обърна вниманието ви върху това, че могат да ви проследят.

— Не мога ли да слушам в храма меса поне в неделя?

— Мисля, че за вашата сигурност ще е по-добре да не ходите, но ако толкова ви се иска, — забележете, от моя страна това е просто съвет, а не заповед — слушайте я в черквата „Света Екатерина“.

— А къде се намира тази черква?

— Точно срещу вашия дом, трябва да пресечете само улицата.

— Благодаря ви, господине. Отново настъпи мълчание.

— Кога ще ви видя следващия път, господине?

— Чакам само вашето позволение, за да дойда отново.

— Това необходимо ли ви е?

— Несъмнено. Вие все още не ме познавате.

— Нима вие не притежавате ключ от този дом?

— Единствено като ваш съпруг ще имам право на такъв ключ.

Неговата странна покорност ме разтревожи много повече от евентуалния му рязък, нетърпящ възражение тон.

— Господине — казах аз, — вие ще се върнете тук, когато намерите за добре или когато научите нещо ново, което сметнете за нужно да ми съобщите.

— Благодаря ви, госпожице, ще се възползувам от вашето разрешение, но не мисля да злоупотребявам с него и в потвърждение на думите ми ще започна с това, че ще помоля да ми позволите да се оттегля.

С тези думи графът стана от креслото.

— Напускате ли ме? — попитах аз, все по-удивена от сдържаността, която никак не бях очаквала от него.

— Госпожице — отвърна графът, — знам, че вие не ме обичате и не искам да злоупотребявам с положението, в което се озовахте и което ви принуждава да приемете моята закрила. Но аз се надявам, че ако се ползвам смирено от вашето общество, вие малко по малко ще свикнете с присъствието ми. И когато настъпи време да станете моя съпруга, жертвата ви ще ви се стори не толкова тягостна.

— Господине — казах аз и също се надигнах от мястото си, — виждам цялата деликатност на вашето поведение и я оценявам, въпреки че във всяка ваша дума долавям някаква рязкост. Вие сте прав и аз ще говоря с вас толкова откровено, колкото и вие говорихте с мен. Аз все още се отнасям към вас с известно подозрение, но се надявам, че с времето всичко ще се уреди.

— Позволете ми, госпожице — каза графът, — да споделя с вас тази надежда и да живея с очакване на бъдещото си щастие.

След тези думи той се поклони ниско пред мен, толкова ниско, колкото можех да очаквам това само от най-почтителния от собствените си слуги, направи знак на Гертруда, присъстваща при този ни разговор, да му освети пътя до изхода, и излезе.