— Същата вечер господин дьо Монсоро отново ме посети. Не знаех дали трябва да му разкажа за случилото се, но той сам ме изведе от моята нерешителност.
— Питахте ме — каза той, — дали ще ви бъде позволено да ходите на богослужение в черквата. Отговорих ви, че тук сте пълна господарка на действията и постъпките си, но по-добре ще е за вас да не напускате дома си. Не ми повярвахте и тази сутрин сте отишли да слушате месата в черквата „Света Екатерина“; случайно или по-скоро по волята на съдбата, принцът е бил там и ви е видял.
— Това е истина, господине, но аз се колебаех дали да ви разкажа за тази среща, понеже не знаех разбрал ли е принцът, че вижда самата Диана дьо Меридор, или просто го е поразила моята външност.
— Поразила го е вашата външност, вашата прилика с жената, която той оплаква, му се е сторила необичайна; той ви е проследил и се е опитал да разузнае коя сте вие, но нищо не е узнал, тъй като никой нищо не знае за вас.
— Господи боже мой! — възкликнах аз.
— Херцогът е злопаметен и упорит човек — каза господин дьо Монсоро.
— О, надявам се, че той ще ме забрави!
— Точно в това не вярвам. Този, който ви види веднъж, никога не може да ви забрави. Аз сам правих всичко възможно, за да ви забравя, но така и не можах.
И в този миг аз за пръв път забелязах как в очите на господин дьо Монсоро проблесна мълнията и страстта.
Този пламък, неочаквано лумнал над огнището, което изглеждаше изгаснало, ме изплаши много повече от одевешната среща с принца.
Аз замрях в очакване.
— Какво мислите да предприемете? — попита ме графът.
— Господине, няма ли възможност да се махна от този дом, от този квартал, от тази улица, да се преместя в другия край на Париж или, още по-добре, да се върна в Анжу?
— Всичко ще бъде напразно — каза господин дьо Монсоро и поклати глава. — Херцог д’Анжу е опитен копой; веднъж попаднал на следа, където и да бягате отсега нататък, той все едно ще ви намери и настигне.
— О, господи боже, вие ме плашите!
— Не искам да ви плаша, просто ви казвам всичко както си е, и нищо повече.
— Тогава и аз ще ви задам същия въпрос, който вие току-що ми зададохте. Какво възнамерявате да правите, господине?
— Уви! — възкликна граф дьо Монсоро и в гласа му прозвуча горчива ирония. — Аз съм човек със слабо въображение. Бях намерил един изход, но вие го отхвърлихте и аз се отказах от него. Не ме заставяйте да търся други пътища!
— Но боже мой! — продължих аз. — Може би опасността не е толкова близка, как мислите?
— Времето ще покаже, госпожице — отвърна графът и се надигна. — Във всеки случай искам да повторя: госпожа дьо Монсоро няма да се опасява от преследванията на принца още и защото на моята нова длъжност аз се подчинявам непосредствено на краля и естествено ние, аз и моята съпруга, винаги ще можем да разчитаме на защитата на негово величество.
Отговорих на тези му думи с въздишка. Всичко, което говореше графът, беше напълно разумно и приличаше на истина.
Господин дьо Монсоро се задържа за минута, сякаш искаше да ми предостави пълна възможност да му отговоря, но нямах сили да му кажа каквото и да било. Той чакаше, изправен на крака, готов да си тръгне. Накрая по устните му плъзна горчива усмивка. Той се поклони и излезе. Счу ми се, че на стълбите той процеди през зъби някакво проклятие.
Извиках Гертруда.
Тя веднага се появи. Обикновено, когато графът ме посещаваше, тя се намираше някъде наблизо: в тоалетната стая или в спалнята.
Застанах до прозореца, прикрита зад завесата. По този начин можех да виждам всичко, което става на улицата, без никой да може да ме види оттам.
Графът напусна къщата ни и се отдалечи.
Около един час ние внимателно наблюдавахме улицата, но тя остана пуста.
Нощта мина спокойно.
На другия ден на улицата заговорил с Гертруда някакъв млад човек, в когото тя разпознала вчерашния спътник на принца; тя не се поддала на неговите настоявания и на всичките му въпроси отговорила с мълчание.
В края на краищата младият човек се видял принуден да я остави на мира.
Когато разбрах за тази среща, ме обзе неописуем ужас; без съмнение принцът се бе заел да ме издири и щеше да продължи с това и по-нататък. Изплаших се, че господин дьо Монсоро няма да ме посети същата вечер, а тъкмо тогава можех да бъда изложена на нападение. Пратих Гертруда да го повика и той незабавно се появи.
Разказах му всичко и му описах външността на непознатия според предаденото ми от Гертруда.
— Това е Орили — каза графът, — а какво му е отговорила Гертруда?
— Тя не го е удостоила с отговор. Господин дьо Монсоро се замисли: