— Не е постъпила добре.
— Защо?
— Защото на нас ни трябва да спечелим време.
— Време ли?
— Днес аз все още завися от херцог д’Анжу; но след две седмици, след десет, може би осем дни — херцог д’Анжу ще зависи от мен. А засега трябва да го заблудим и накараме да чака.
— Боже мой!
— Именно така. Надеждата ще го направи търпелив. Решителният отказ може да го подтикне към отчаяна постъпка.
— Господине, пишете на баща ми! — възкликнах аз. — Той тутакси ще пристигне в Париж и ще се хвърли в краката на краля. Кралят ще пожали стария човек.
— Това зависи от настроението, в което ще се намира кралят и какво ще бъде през този ден от негов интерес: да има херцога за приятел или за неприятел. Освен това по-рано от шест денонощия куриерът няма да стигне при баща ви, а и на барона ще трябват още шест денонощия, докато се добере до Париж. За тези дванайсет денонощия херцог д’Анжу може да направи всичко, каквото си поиска, ако не съумеем да го спрем.
— А как да го спрем?
Господин дьо Монсоро замълча. Отгатнах мисълта му и оброних глава.
— Господине — казах аз след непродължителна пауза, — наредете на Гертруда и тя ще изпълни всички ваши разпореждания.
Неуловима усмивка пробягна като сянка по устните на господин дьо Монсоро — ами аз за пръв път се обръщах към него за покровителство.
Той говори с Гертруда няколко минути.
— Госпожице — каза ми той, — могат да ме видят, когато излизам от дома ви; до настъпването на нощта остават два или три часа; няма ли да ми позволите да прекарам тези два-три часа във вашето общество?
Господин дьо Монсоро се ограничи с молба, макар че имаше право да иска; посочих му със знак да остане.
И тогава разбрах колко умело можеше да се владее графът; в един миг той преодоля хладината, породена от неловкото положение, в което се бяхме оказали, и се прояви като любезен и занимателен събеседник. Резкият тон, за който вече ви споменах, придаващ на думите му мрачна властност, изчезна. Графът бе много пътешествал, много видял, много умувал, и за двата часа, прекарани с него, можах да разбера по какъв начин този необикновен човек бе оказал толкова голямо влияние върху моя баща.
Бюси въздъхна.
— Когато се стъмни, графът не направи нищо, за да се домогва до мен и с вид на човек, напълно удовлетворен от постигнатото, стана, поклони ми се и излезе.
След като си тръгна, ние с Гертруда отново застанахме до прозореца. Този път ясно видяхме двама души, които оглеждаха нашия дом. Те минаха няколко пъти покрай входната ни врата. Самите нас не можеха да видят; бяхме изгасили всички светлини.
Към единадесет часа подозрителните пришълци си отидоха.
На другата сутрин Гертруда отново срещнала на същия ъгъл същия млад човек. Той отново, както и предния ден, започнал да й досажда с въпроси. Този път Гертруда се оказала не толкова непристъпна и разменила с него няколко думи.
След още един ден Гертруда била още по-общителна, тя му разказала, че съм вдовица на съветник и след като съм останала подир неговата смърт без средства, водя много уединен начин на живот; Орили се мъчел да изкопчи повече сведения, но трябвало да се задоволи с тези.
След още един ден у Орили, изглежда, се били появили някакви подозрения относно достоверността на сведенията, получени предния ден. Той заговорил за графството Анжу, за замъка Боже и произнесъл думата „Меридор“.
Гертруда му отвърнала, че всички тези названия са й напълно неизвестни.
Тогава Орили й признал, че е човек на херцог д’Анжу и че херцогът, след като ме видял, се влюбил в мен. След това признание той започнал да обещава златни планини и на мен, и на нея: на Гертруда — ако пусне принца у дома, на мен — ако се съглася да го приема.
Всяка вечер господин дьо Монсоро ни посещаваше и всяка вечер аз му разказвах всички наши новини. Той оставаше у нас от осем часа вечерта до полунощ и по всичко личеше, че е силно разтревожен.
В събота вечерта той се появи още по-блед и възбуден от обикновено.
— Обещайте ми — каза той — да се видите с херцога във вторник или сряда.
— Да обещая свиждане с него? — възкликнах аз. — А защо?
— Защото херцог д’Анжу е готов на всичко, сега той е в прекрасни отношения с краля и следователно не можем да се надяваме на помощ от негово величество.
— Но нима до сряда положението може да се измени в наша полза?
— Надявам се. От ден на ден очаквам едно събитие, което трябва да постави принца в зависимост от мен; аз подбутвам, пришпорвам това събитие, и не само с молитви, но и с действия. Утре ще бъда принуден да ви напусна, заминавам за Монтеро.
— Необходимо ли е? — попитах аз със страх, примесен с чувство на известно облекчение.