Но щом принцът показа лицето си и назова името си, виковете мигом секнаха, шпагите се прибраха в ножниците и петимата нападатели дружно отстъпиха.
— Да, да — каза Бюси, — те са причаквали не принца, а мен.
— Както и да е — продължи Диана, — това нападение принуди принца да си отиде. Видяхме как той тръгна по улица Жуи, а петимата благородници отново се върнаха в своята засада.
Беше ясно, че поне тази нощ опасността ни бе отминала, защото хората, застанали в засада, не замисляха покушение срещу мен. Но ние с Гертруда бяхме много развълнувани и наплашени, за да заспим. Останахме да стоим зад прозореца в очакване на някакво неизвестно събитие, което, както и двете смътно предчувствахме, се приближаваше към нас.
Не стана нужда да чакаме дълго. На улица Сент-Антоан се показа конник, който яздеше по средата на платното. Нямаше съмнение, че това ще е човекът, когото петимата благородници.причакваха в засада, понеже, веднага щом го забелязаха, те закрещяха: „Шпаги вън! Шпаги вън!“ — и се нахвърлиха срещу него.
— Що се отнася до този конник, вие знаете всичко по-добре от мен, доколкото това сте били вие — каза Диана.
— Не, не всичко, госпожо — отвърна Бюси, който се надяваше по тона на младата жена да вникне в тайната на сърцето й, — съвсем не всичко, помня само схватката, защото веднага след това бях загубил съзнание.
— Излишно е да ви казвам — продължи Диана, леко почервеняла — на чия страна бяха нашите симпатии в това сражение, в което вие се бихте толкова доблестно, въпреки неравните, сили. При всеки удар на шпагата ние ту потръпвахме от уплаха, ту виквахме от радост, ту отправяхме молитва към бога. Видяхме как се подкосиха краката на коня ви и как той се свлече на земята. Като че ли всичко с вас беше свършено; но не, храбрият Бюси напълно бе заслужил своята слава. Вие успяхте да скочите от поваления кон и тутакси да се хвърлите срещу враговете си. Най сетне, когато бяхте обкръжен от всички страни, когато отвсякъде ви заплашваше неминуема гибел, вие заотстъпвахте като лъв, с лице към противника, и ние видяхме как опряхте гръб до нашата врата. Тук нас с Гертруда ни осени една и съща мисъл — да ви пуснем в нашия дом. Гертруда ме погледна. „Да“ — казах аз и двете се затичахме към стълбите. Но, както вече ви казах, ние се бяхме барикадирали отвътре и загубихме няколко секунди, докато отместим мебелите, преграждащи вратата към коридора; когато изтичахме на стълбищната площадка, отдолу долетя шум от затръшваща се врата.
Замряхме неподвижни. Кой може да е човекът, който е влязъл при нас, и как е съумял да влезе?
Опряна на рамото на Гертруда, стоях и чаках какво ще стане по-нататък.
Скоро дочухме стъпки в антрето, те наближаваха стълбището, най-сетне видяхме и човека долу; той стигна, олюлявайки се, до стъпалата с протегнати напред ръце и се свлече с глух стон върху първото стъпало.
Досетихме се, че не го преследват, понеже бе успял да залости вратата, която, за негово щастие, херцог д’Анжу бе оставил незаключена и по такъв начин бе преградил пътя на своите противници, но ние допуснахме, че той е паднал на стълбите тежко, дори може би смъртно ранен.
Във всеки случай нямаше от какво да се опасяваме — в краката ни лежеше човек, нуждаещ се от помощ.
— Светлина — казах аз на Гертруда.
Тя изтича и се върна със светилник.
Не се бяхме лъгали: вие бяхте в дълбока несвяст.
Можахме да разпознаем във вас храбрия благородник, който толкова доблестно се бе отбранявал и решихме без колебание да ви окажем помощ.
Пренесохме ви в моята спалня и ви положихме на леглото.
Вие все още не идвахте в съзнание; явно, че трябваше да ви види незабавно хирург. Гертруда си спомни, че й били разказвали за някакъв си млад лекар от улица… улица Ботрейи, ако се не лъжа, който преди няколко дни излекувал блестящо един тежко болен. Тя знаеше къде е жилището му и пожела да иде за него.
— Но той — казах аз — може да ни издаде.
— Бъдете спокойна — отвърна Гертруда, — аз ще се погрижа за това.
— Гертруда е колкото смела, толкова и предпазлива — продължи Диана. — Напълно й имам доверие. Тя взе пари, ключа и моя кинжал, а аз останах сама край вас… и се молех за вас.
— Уви — каза Бюси, — дори и не подозирах, госпожо, че ме е споходило такова щастие.
— Гертруда се върна след четвърт час с един млад лекар, който бе приел нашите условия и изминал пътя дотук със завързани очи.
Аз се прибрах в гостната, а него го заведохме в моята стая. Там му позволихме да свали превръзката от очите си.
— Да — каза Бюси, — тъкмо в тази минута се свестих и погледът ми се спря върху вашия портрет, а после ми се стори, че и самата вие влязохте.