— Във вторник вечер, по същото време — каза графът — ще бъда у вас, госпожице.
И без да прибави нито дума повече, той стана и излезе.
Проследих го от прозореца; но той не си тръгна, а на свой ред се скри в тъмния ъгъл до Турнелския дворец и, изглежда, се канеше да ме охранява през цялата нощ. Всяко доказателство за преданост от страна на този човек ме поразяваше направо в сърцето като удар на кинжал.
Двата дена отлетяха като един миг, никой не наруши уединението ни. Сега не съм в състояние да опиша всичко, което изстрадах за тези два дни, докато следях с мъка стремителния полет на времето.
Настъпи вечерта на втория ден. Струваше ми се, че всички сили ме напускат. Седях студена, няма, привидно безстрастна, като статуя, единствено сърцето ми все още биеше, цялото ми останало същество бе сякаш мъртво.
Гертруда стоеше неотлъчно до прозореца. Аз седях на същото това кресло, без да се движа, и само от време на време изтривах с кърпичка потта от челото си. Изведнъж Гертруда протегна към мен ръка, но този предупреждаващ жест, който по-рано би ме накарал да скоча от мястото си, не ми направи никакво впечатление.
— Госпожице! — обърна се Гертруда към мен.
— Какво има? — попитах аз.
— Четирима души… виждам четирима мъже… Идват към нас… отварят вратата… вече влизат.
— Нека влизат — казах аз, без да помръдна.
— Но това с положителност трябва да е херцог д’Анжу с Орили и хора от свитата му.
Вместо отговор измъкнах кинжала и го-поставих на масата пред себе си.
— О, оставете да погледна поне кои са! — извика Гертруда и се хвърли към вратата.
— Погледни — отвърнах аз.
Гертруда се върна веднага.
— Госпожице — каза тя, — господин графът.
Без да кажа нито дума, аз скрих кинжала в корсажа си. Когато графът влезе, извърнах само главата си към него.
Моята бледост го изплаши.
— Какво чувам от Гертруда?! — възкликна той. — Вие сте ме помислили за херцога и, ако действително се бе оказало, че е той, бихте се убили?
За пръв път го виждах толкова развълнуван. Но кой би могъл да ми каже колко искрено бе това?
— Гертруда ви е наплашила напразно, господине — отвърнах аз, — щом като не е херцогът, всичко е наред.
Замълчахме.
— Знаете, че този път не идвам сам — каза графът.
— Гертруда ми каза, че сте четирима.
— Досещате се, смятам, кои са тези хора, нали?
— Предполагам, че единият е свещеник, а останалите двама — нашите свидетели.
— Ще рече, вие сте готова да станете моя жена?
— Но нали се договорихме за това? Само искам да ви напомня условията на нашия договор: разбрахме се, че ако не възникнат някакви причини, признати от мен за неотложни, аз ще вляза в брак с вас само в присъствието на моя баща.
— Прекрасно помня това условие, но нима тези неотложни причини не са възникнали?
— Е, да.
— Тогава?
— Тогава и аз съм съгласна да сключим с вас брак, господине. Но запомнете едно: ще стана в буквалния смисъл ваша жена само след като видя баща си.
Графът се намръщи и прехапа устната си.
— Госпожице — каза той, — нямам намерение да ви принуждавам. Ако се смятате за обвързана с дадената си дума, аз ви я връщам; вие сте свободна, само че…
Той отиде до прозореца и погледна към улицата,
—… само че елате да погледнете.
Аз станах, обзета от непреодолимата сила, която ни влече да се убедим със собствените си очи в постигналата ни беда, и долу под прозореца можах да видя загърнат в плащ човек, който се опитваше като че ли да проникне в нашия дом.
— Боже мой! — възкликна Бюси. — Казвате, че това е било вчера?
— Да, графе, вчера, около девет часа вечерта.
— Продължавайте — каза Бюси.
— Малко след това до непознатия се приближи още един с фенер в ръка.
— Как мислите, кои могат да бъдат тези хора? — попита ме господин дьо Монсоро.
— Без съмнение принцът и неговият разузнавач — отвърнах аз.
Бюси застена.
— Е, а сега — продължи графът, — остава да решите как да постъпя — да си ида ли, или да остана?
Аз все още се колебаех; да, въпреки писмото на баща ми, въпреки клетвеното си обещание, въпреки опасността, непосредствената, осезаемата, страшната опасност, да, аз все още се колебаех! И да не бяха тези двамата там, под прозореца…
— О, злочестият аз! — простена Бюси. — Ами че аз, аз бях този човек с плаща, а другият, с фенера — Реми льо Одоен, същият млад лекар, когото бяхте викали за мен.
— Как, това сте били вие? — сякаш поразена от гръм, възкликна Диана.
— Да, аз! Аз все повече се убеждавах, че моите съновидения са действителност, и се отправих да търся дома, в който ме бяха приютили, стаята, в която ме бяха пренесли, жената или, по-скоро, ангела, който ми се беше явил. О, колко прав бях, когато се нарекох злощастен!