Графиня дьо Монсоро

— Не е лошо — каза Келюс, докато сплиташе лентите си, — а ти си имал прекрасен глас, Шико; мини на втория куплет, приятелче.

— Кажи си тежката дума, Валоа — без да удостои Келюс с отговор се обърна Шико към краля, — забрани на своите приятели да наричат и мен приятел; това ме унижава.

— Говори със стихове, Шико — отвърна му кралят, — твоята проза не струва пукната пара.

— Заповядайте — съгласи се Шико и продължи:

— С труфила вижте само какви
те се кипрят. Мадамите даже
в този вид май не ще се покажат,
че за срам да не стават, уви!
Врат да вирят намират удобно
от яката-хармоника модна.
Да колосват не щат своите ризи
със пшеничена кола, че тя
им разваляла само плата,
та я правят сега от ориза.

— Браво! — похвали го кралят. — Кажи, д’О, да не би ти да си измислил оризовата кола?

— Не, ваше величество — каза Шико, — това е господин дьо Сен-Мегрен, който миналата година предаде богу дух — прободе го с шпагата си херцог дьо Майен! По дяволите, не отнемайте заслугата на бедния покойник; за да стигне паметта за него до потомството, той може да разчита само на тази кола и още на неприятностите, причинени от него на херцог дьо Гиз; отнемете му колата и паметта за него ще секне на половината път.

И без да обръща внимание на лицето на краля, помрачило се при този спомен, Шико отново запя:

— А прическите как ги красят…

— Разбира се, продължаваме да говорим за миньоните — прекъсна той пеенето си.

— Ясно, ясно, продължавай — каза Шомберг.

Шико продължи да пее:

— А прическите как ги красят!
Всички ахват от тях поразени:
прекомерно отзад са скъсени,
а отпред прекомерно висят.

— Песничката ти е бая остаряла — каза д’Епернон.

— Как ще е остаряла? Тя се появи едва вчера.

— Какво от това? Тази сутрин модата е вече друга. Ето, погледни!

Д’Епернон свали шапката си и показа на Шико, че косите му отпред са остригани почти толкова късо, колкото и отзад.

— Пфу, каква отвратителна глава! — погнуси се Шико и отново запя:

— Те обилно с лепило заливат —
на вълни, на вълни да преливат
по рождение правите власи.
Погледнете ги тези юнаци:
носят клоунски сякаш калпаци —
за гласите им празни украса.

— Четвъртият куплет ще пропусна — каза Шико. — Той е прекалено безнравствен.

И продължи:

— Да не би пък навремето всинца
наши бащи и деди —
французите отпреди,
на лаврите славни любимци,
в битки или на поход
да са мислели само за мода,
или че с вашите букли,
напомадени, с напудрени бузи,
колосани ризи нахлузили,
са влизали в бой като кукли?

— Браво! — каза Анри. — Ако брат ми пътуваше сега с нас, щеше да ти е твърде признателен, Шико.

— Кого наричаш свой брат, сине мой? — попита го Шико. — Дали не Жозеф Фулон, абата от манастира „Света Женевиев“, където, както чувам, се каниш да се подстригваш?

— Не — отвърна Анри, сякаш акомпаниращ на шегите на Шико. — Говоря за моя брат Франсоа.

— Ах, ти си прав; този действително е твой брат, но не во Христа, а во дявола. Добре, добре, значи ти говориш за Франсоа, по божията милост наследник на френския престол, за херцог дьо Брабант, дьо Лотиер, дьо Люксембург, дьо Хелдр. д’Алансон, д’Анжу, дьо Турен, дьо Бери, д’Евр и Шато-Тиерн, граф дьо Фландр, дьо Холанд, дьо Зеланд, дьо Зютфен, дьо Мен, дьо Перш, дьо Мант, дьо Мелан и дьо Бофор, маркиз на Свещената империя, сеньор дьо Фриз и Мехелен, защитника на белгийската свобода, на когото от единствения нос, даруван от природата, сипаницата е направила цели два; по повод на тези му носове съм съчинил такъв куплет:

— Задавате, господа, въпроса,
защо Франсоа е с два носа?
Ами просто при всяко двуличие
ги изисква самото приличие.

Миньоните се закискаха дружно, защото смятаха херцог д’Анжу за свой личен враг и епиграмата, осмиваща херцога, мигом ги накара да забравят отправената срещу тях сатира, която Шико току-що бе изпял.

Колкото до краля, тъй като от тази каскада духовитости върху неговата особа бяха попаднали само отделни пръски, той се смееше по-гръмогласно от всички, гощаваше весело кучетата със захар и курабии и усърдно упражняваше остроумието си срещу своя брат и своите приятели.