— Та какво искате да ми кажете, господин дьо Сен-Люк? — осведоми се Бюси.
— Искам да ви кажа, господине, че парижките улици днес са опасни и ако имате някаква среща тази вечер, по-добре ще бъде да я отложите за утре, но ако все пак попаднете в района на Бастилията, гледайте да избегнете Турнелския дворец: там има едно кътче, в което могат да се скрият няколко души. Това е всичко, което исках да ви предам, господин Бюси. Не си въобразявам, че мога да уплаша човек, подобен на вас, боже опази, но помислете добре.
В тази минута по цялата зала се разнесе жалният вопъл на Шико:
— Сен-Люк, мой малък Сен-Люк! Какво става с теб? Защо се криеш? Не виждаш ли, че те чакам и че без теб не искам да се върна в Лувъра?
— Тук съм, ваше величество! — викна му в отговор Сен-Люк и се спусна натам.
Редом с Шико стоеше Анри III; пажът му подаваше вече тежката хермелинова наметка, друг паж държеше приготвени дълги — до лактите — ръкавици, а трети — кадифена маска с атлазена подплата.
— Ваше величество — обърна се Сен-Люк едновременно към двамата Анри. — Ще имам честта да ви съпровождам с факел до носилката.
— Не — отвърна кралят. — Шико не е в същата посока. Тези безделници, твоите приятели, хукнаха да празнуват Сирните заговезни и ме оставиха да се връщам самичък в Лувъра. Аз се надявах на тях, а те безбожно ме подведоха. Сега трябва да ти е ясно — не ще допуснеш твоят крал да пътува самичък. Като солиден и вече женен мъж, на теб ти подобава да ме предадеш в ръцете на кралицата. Да тръгваме, приятелю, да тръгваме! Ей! Коня на господин Сен-Люк. Впрочем, не, защо ти е кон, моята носилка е достатъчно широка, за да се намери място и за двама ни.
Жана дьо Брисак не пропусна нито звук от този разговор. Тя искаше да заговори, да каже на Сен-Люк поне една дума, да предупреди баща си, че кралят отвежда съпруга й, но Сен-Люк й заповяда с пръст на устата да мълчи и кротува.
„Дявол да го вземе! — каза си Сен-Люк. — След като помогнах на Франсоа д’Анжу, не ще допусна да се скарам с Анри Валоа.“
— Ваше величество — продължи той вече на всеослушание, — аз съм готов. Толкова съм предан на ваше величество, че ще ви последвам при първия повик макар и накрай света.
Настъпи отчаяна суматоха, безброй церемонни приклякания и поклони, и изведнъж всичко едновременно се прекрати, настъпи мъртва тишина — придворните искаха да чуят какво ще каже кралят на Жана дьо Брисак и на нейния баща при сбогуването. Кралят се прости с младата жена и с маршала с най-любезни милостиви излияния.
След това конете цвилеха и тъпчеха с копита в двора и във витражите се отразяваха червените отблясъци на факлите. Най-сетне всички придворни на френското кралство и всички сватбени гости, кои със смях, кои треперещи от студ, изчезнаха в нощната мъгла.
Останала само с прислужниците си, Жана се прибра в спалнята си и застана на колене пред иконата на особено почитания от нея светец. После освободи прислужничките и се разпореди да поднесат на мъжа й, когато се върне, лека вечеря.
Маршал дьо Брисак прояви още по-голяма грижа за своя зет: изпрати шест копиеносци да изчакат пред Лувъра Сен-Люк и да го съпровождат до дома. Но два часа по-късно един от копиеносците се върна и предаде на маршала, че в Лувъра всички входове са затворени и при затварянето на последните порти началникът на караула казал:
— Не стърчете напразно тук, тази нощ никой повече няма да излезе от Лувъра. Негово величество се прибра в покоите си и всички спят.
Маршалът предаде това известие на дъщеря си, която сподели, че е много разтревожена, не може да заспи и смята да дочака будна своя съпруг.
Глава 2
От която следва, че в дома влиза не винаги този, които отваря вратата
В ония времена Сент-Антоанските порти представляваха един вид зидан свод, напомнящ арката над портите Сен-Дени или Сен-Мартен в съвременния Париж. От лявата им страна прилепваха плътно някакви постройки, достигащи в другия си край до Бастилията и свързващи сякаш Сент-Антоанските порти със старата крепост. Надясно от портите и до Бретонския дворец се простираше обширно, мрачно и мръсно незастроено място. Ако през деня на него все още можеше да се срещне минувач, с настъпването на тъмнината всяко движение тук затихваше, защото в ония времена улиците нощно време се превръщаха в разбойнически вертепи, а нощните стражи бяха рядкост. Закъснелите пешеходци плахо се промъкваха покрай стените на крепостта, по-близо до часовия на кулата, който, наистина, не беше в състояние да се притече на помощ, но можеше да призове към такава и със своите викове да подплаши грабителите.