Тази втора част от речта имаше не по-малък успех от първата. Всички слушатели бяха възхитени, изглежда, от средството, до което бе прибегнал Всевишният, за да застави брат Горанфло да се подстриже.
Ето защо към одобрителния шум тук-таме се прибавиха и ръкопляскания.
Шико скромно се поклони на аудиторията.
— Остава ни — продължи той — да поговорим за водачите, които сме си избрали, и за които, както разбирам аз, недостойният грешник, клетият монах от манастира „Света Женевиев“, би трябвало да поговорим. Естествено това е прекрасно и, по-специално, твърде предвидливи са мерките да се промъкнем тук през нощта, под прикритието на расата си, и да слушаме как проповядва брат Горанфло. Но според мен задълженията на тези, на които сме поверили властта, не трябва да се ограничават само с това. Толкова прекалената предпазливост може да предизвика насмешките на проклетите хугеноти, които, трябва да им признаем, когато се стигне до бой, се съпротивляват като бесни. Смятам, че ние трябва да се държим както подобава на мъжествени хора, каквито сме, или, по-скоро, каквито искаме да изглеждаме. Към какво се стремим? Към изкореняване на ереста… Какво се иска от нас?… Ами нужно е да се провикнем от всички покриви, така си мисля. Защо да не тръгнем по улиците на Париж в религиозно шествие, за да видят всички стройните ни редици и нашите биващи си ги копия? Защо да се крием като шайка нощни крадци, които се оглеждат на всяко кръстовище да не ги види стражата? „Но кой ще ни даде пример?“ — ще попитате вие. Какво пък, нека този човек бъда аз, аз, Жак-Непомюсен Горанфло, аз, недостойният брат от манастира „Света Женевиев“, сиротният и немощен събирач на милостиня. С ризница на тялото, с каска на глава и мускет на рамо ще застана, ако потрябва, начело на всички добри католици, които пожелаят да ме последват. И аз ще направя това, за да засрамя нашите водачи, които се крият така, сякаш защитават не църквата, а някакъв противен пияница, който налита на бой.
Заключителната част от речта на Шико отговаряше на въжделенията на повечето членове на Лигата, които не виждаха друг път към целта, освен този, открит преди шест години от свети Вартоломей, и изпадаха в отчаяние от неповратливостта на своите водачи. Думите му запалиха свещен огън в сърцата на събралите се и всички те, с изключение на тримата монаси, председателстващи събранието, закрещяха в един глас:
— Да пребъде месата! Слава на храбрия брат Горанфло! Да тръгнем в шествие! Да вървим!
Общият възторг бе особено пламенен още и затова, защото ревностното усърдие на достойния брат се проявяваше за пръв път в такава ярка светлина. До този ден дори най-близките приятели на Горанфло, макар и да го смятаха за ревностен поборник на вярата, го отнасяха към ония нейни защитници, чието усърдие е задържано винаги от могъщото чувство за самосъхранение в границите на предпазливостта. А този път брат Горанфло, обикновено предпочитащ да стои в сянка, внезапно, пред очите на всички се хвърли с бойните си доспехи в открит бой под ярките лъчи на слънцето. Това беше неочаквано до грандиозност, то показваше достопочтения им събрат в съвсем нова светлина. Някои от присъстващите в своето възхищение — толкова по-силно от това, че бе неочаквано, — вече виждаха в лицето на брат Горанфло, призоваващ към първото шествие на правоверните католици, подобие на Петър Пустинник, който е провъзгласил първия кръстоносен поход.