Пред това зрелище Шико забрави за изпитанието, на което току-що бе подложил нечистата сила, и загуби вярата си в могъществото на заклинанието, смятано за неоспоримо. Косите му настръхнаха и за миг му се стори, че всички игумени, абати и декани на манастира „Света Женевиев“, като се почне от Оптаф, починал през 533 година и се стигне до Пиер Буден, непосредствения предшественик на последния игумен, са се надигнали от своите гробници в подземието на черквата, където някога са почивали мощите на света Женевиев, и заразени от дадения пример, също ще повдигнат плочите на пода с черепите си.
Но това призрачно видение не продължи дълго.
— Брате Монсоро — обърна се един от тримата монаси на балкона към новопоявилия се по този странен начин, — тук ли е вече този, когото чакаме?
— Да, монсеньори — отвърна граф дьо Монсоро, — той чака.
— Тогава отворете вратата и го доведете при нас.
— Добре! — каза си Шико, — Изглежда комедията ще бъде в две действия, засега виждам само първото. Две действия — ни рак, ни риба! Колко глупаво са я скроили тази пиеса!
Шико с шегички се мъчеше да укрепи духа си, понеже все още не можеше да се пребори с тръпките по тялото си, предизвикани от страха; струваше му се, че хиляди остри иглички изскачат от дървената пейка, на която седи, и се забиват в хълбоците и седалището му.
През това време брат Монсоро слезе от балкона и разтвори желязната врата между двете стълби, водещи в подземната гробница.
В същия миг монахът, който седеше по средата, отметна качулката си и откри на показ големия си белег — благородния знак, при вида на който парижани с бурен възторг приветстваха човека, когото вече смятаха за герой на католическата вяра и от когото чакаха, че ще стане неин мъченик.
— Великият Анри дьо Гиз със собствената си персона, а негово преглупейшо величество мисли, че той сега се занимава с обсадата на Ла-Шарите! Ах, сега вече разбирам — възкликна Шико. — Този от дясната му страна, който благославяше присъстващите, е Лотарингският кардинал, а този от лявата, който говори с малоразмерното хористче, е монсеньор дьо Майен, моят стар приятел; но къде ще е тогава метр Никола Давид?
И наистина, сякаш за да потвърдят веднага правилните предположения на Шико, монасите, седнали отляво и отдясно на херцог дьо Гиз, също отметнаха качулките си и гасконецът можа да види умната глава, високото чело и острия поглед на знаменития кардинал и къде по-грубата и обикновена физиономия на херцог дьо Майен.
— Аха, познах те, дружна, но съвсем не света троицо — усмихна се Шико. — Сега да видим какво ще правиш и какво ще кажеш — целият съм зрение и слух.
Точно в тази минута господин дьо Монсоро отиде до желязната врата, водеща към подземната гробница, за да я отвори.
— Мислите ли, че ще дойде? — попита Белязания своя брат, кардинала.
— Не само мисля — отвърна последният, — а съм сигурен и дори нося под расото си всичко необходимо за замяната на съда с мирото.
Шико, който се намираше недалеч от троицата, както бе нарекъл братята Гиз, и можеше всичко да вижда и всичко да чува, забеляза как в слабата светлина на кандилото, висящо над балкона, блесна позлатено резбовано ковчеже.
— Виж какво било! — каза си Шико. — Изглежда тук се канят да посвещават някого в сан. Просто съм имал късмет. Отдавна горя от желание да позяпам такава церемония.
През това време двадесетина монаси, чиито глави бяха покрити с огромни качулки, заизлизаха от гробницата и заеха места в храма.
Само един от тях, предвождан от граф Монсоро, се качи на балкона и се настани на скамейката отдясно на братята Гиз, по-точно, застана на нейната подставка.
Отново се появи момчето хорист, почтително изслуша някакви разпореждания на кардинала и изчезна.
Херцог дьо Гиз обгърна с поглед събранието, което бе пет пъти по-малобройно от предишното и, по всяка вероятност, включваше само избраници, и се увери, че всички чакат думите му с най-голямо нетърпение.
— Приятели — каза той, — времето ни е скъпоценно и искам да хвана бика за рогата. Можахте да чуете, защото предполагам, че всички сте участвали в първото събрание, можахте да чуете, казвам, как в речите на някои от членовете на католическата Лига прозвучаха оплаквания от една част на нашата общност, която обвинява в равнодушие и дори в недоброжелателност един от нашите старейшини, принца, който е най-близо до трона. Настъпи времето да се отнесем към него с цялото уважение, което му се полага, и да оценим справедливо неговите заслуги. Вие, които с цялото си сърце се стремите да изпълните първата задача на светата Лига, вие сами ще чуете всичко и сами ще отсъдите — заслужават ли вашите водачи упреците в равнодушие и бездейност, прозвучали в речта на един от братята лигисти, на когото ние не сметнахме за нужно да разкрием нашата тайна; имам предвид брат Горанфло.