При все това, преди да реши каквото и да било с Шарни, господин Дьо Буйе, който твърдеше, че пълномощията на същия не са достатъчно големи, реши да изпрати в Париж своя син, граф Луи дьо Буйе, за да се договори директно с краля.
Шарни щеше да остане в Мец по време на преговорите. Нищо лично не го влечеше към Париж, а честолюбието му, може би малко преувеличено, правеше въпрос на дълг оставането му в Мец като един вид заложник.
Граф Луи пристигна в Париж в средата на месец ноември. По онова време кралят беше наблюдаван отблизо от господин Дьо Лафайет, а граф Луи дьо Буйе беше братовчед на господин Дьо Лафайет.
Графът отседна у един от своите приятели, чиито патриотични възгледи бяха широко известни и който тогава пътуваше из Англия.
Да влезе в двореца без знанието на господин Дьо Лафайет беше за младия човек, ако не нещо невъзможно, то поне много опасно и трудно.
От друга страна, тъй като господин Дьо Лафайет трябваше да бъде оставен в пълно неведение за отношенията, установени от Шарни между краля и господин Дьо Буйе, нямаше нищо по-просто от това, граф Луи да направи така, че да бъде представен на краля от самия господин Дьо Лафайет.
Обстоятелствата сякаш сами се подреждаха според желанието на младия офицер.
Той беше от три дни в Париж, без да е решил още нищо, като размишляваше как да стигне до краля и се питаше, както казахме, дали не е по-сигурно да се отнесе към самия господин Дьо Лафайет, когато му предадоха известие от последния, който му съобщаваше, че знае за пристигането му в Париж и го канеше да отиде да го види в генералния щаб на Националната гвардия или в двореца Ноай.
Графът побърза да отиде в генералния щаб. Генералът току-що бе тръгнал за Кметството, където трябваше да се срещне с господин Байи.
Но в отсъствието на генерала Луи се срещна с адютанта му господин Ромьоф. Последният беше служил в един полк с младия граф и макар че единият принадлежеше към демократите, а другият към аристокрацията, между тях се бяха създали приятелски отношения. Откакто Ромьоф бе минал на служба в един от полковете, разпуснати след четиринайсети юли, той беше останал на служба само в Националната гвардия, където беше предпочитаният адютант на Лафайет.
Двамата млади мъже, стоящи на различни мнения по определени въпроси, бяха единодушни в едно: и двамата обичаха и почитаха краля. Само че единият го обичаше и почиташе като патриотите, сиреч при условие, че се закълне в конституцията. Другият го обичаше като аристократите, сиреч при условие, че откаже клетвата и призове, ако е необходимо, чужденците, за да научи на ум и разум бунтовниците.
Под бунтовници граф Дьо Буйе разбираше три четвърти от Събранието, Националната гвардия, избирателите и т.н., сиреч пет шести от Франция.
Но Ромьоф беше на двайсет и шест години, а граф Луи на двайсет и две — значи беше трудно да говорят дълго време за политика.
Впрочем граф Луи не искаше да бъде дори заподозрян, че е зает с някакви сериозни мисли. Той довери под пълна тайна на своя приятел Ромьоф, че се е измъкнал от Мец без официално разрешен отпуск, за да дойде в Париж да се види с една жена, която обожава.
Докато граф Луи правеше това признание на адютанта, генерал Лафайет се появи на прага на отворената врата. Но макар да бе видял неочаквания посетител в едно огледало, намиращо се пред него, господин Дьо Буйе изобщо не прекъсна разказа си. Нещо повече, въпреки знаците на Ромьоф, той повиши глас по такъв начин, че генералът не изпусна нито една дума от това, което казваше.
Генералът беше чул всичко, а тъкмо това искаше граф Луи.
Той продължи да се приближава към разказвача и поставяйки ръка на рамото му, каза:
— А, господин развратнико! Ето защо се криете от уважаемите си роднини?
Този млад, трийсет и две годишен генерал, който сам беше много на мода сред жените, изобщо не бе строг съдник или някой навъсен ментор, така че граф Луи не изглеждаше много стреснат от мъмренето, което го очакваше.
— Крия ли се, скъпи братовчеде? Че дори днес щях да имам честта да се представя на най-знаменития от рода, ако той не ме беше изпреварил с това послание.
И той показа на генерала писмото, което бе получил.
— Е, какво, господа от провинцията, пак ли ще кажете, че парижката полиция работи лошо? — попита генералът с удовлетворение, което доказваше, че влага и известно честолюбие в този въпрос.
— Генерале, ние знаем, че нищо не може да се скрие от този, който бди над свободата на народа и благополучието на краля.
Лафайет го изгледа косо, с онова едновременно добродушно, замислено и малко подигравателно изражение, с което вече ни е познат.