— Това — каза Бозир, докопвайки ловко луидора, като го разгледа на светлината на свещта, — че детето има истински златен луи, който струва двайсет и четири ливри.
После, като се върна при детето, попита:
— Къде го намери, сополанко, за да ида да потърся останалите?
— Не го намерих, тате — отвърна детето, — дадоха ми го.
— Какво! Дадоха ти го? — извика майката.
— Да, мамо, един господин!
Никол беше на път да попита, както бе направил Тусен за луидора, къде е този господин.
Но вече патила, тя се сети, че Бозир е податлив по отношение на ревността, и се задоволи да повтори:
— Един господин ли?
— Да, майчице — каза детето, хрускайки със зъби захарната си пръчка, — един господин!
— Един господин ли? — повтори на свой ред Бозир.
— Да, татенце, един господин, който влезе при бакалина, докато бях там, и който каза: „Господин бакалин, този, когото обслужвате в момента, не е ли младият благородник, наречен дьо Бозир?“
Бозир се наду като пуяк. Никол сви рамене.
— И какво отвърна бакалинът, сине? — попита Бозир.
— Той отвърна: „Не зная дали е благородник, но действително се казва Бозир. — И не живее ли тук съвсем наблизо? — попита господинът. — Да, тук, в къщата отдясно, на третия етаж, най-горе по стълбите. — Дайте му от всички хубави неща на това дете; аз плащам“, каза господинът. После се обърна към мен: „Вземи, малкия, ето ти един луи — добави той. — Да си купиш други бонбони, когато тези бъдат изядени.“ Тогава той ми сложи луидора в ръката. Бакалинът ми даде този пакет под мишница и аз си тръгнах много доволен. Виж ти, къде е луидорът ми?
И детето, което не беше видяло ловката кражба на Бозир, започна да търси своя луидор навсякъде.
— Малък нескопоснико — каза Бозир, — ти го загуби вече!
— Ама не! Не! Не! — каза детето.
Този спор би могъл да стане по-сериозен без събитието, което ще го последва и което непременно трябва да му сложи край.
Докато детето, съмнявайки се все още в себе си, търсеше по земята луидора, който почиваше в двойното дъно на джоба на жилетката на Бозир, и докато самият Бозир се възхищаваше на интелигентността на малкия Тусен, която се беше проявила чрез разказа, който ви предадохме и който може би малко е подобрен от перото ни, докато Никол, споделяйки с любовника си ентусиазма от тази рано съзряла словоохотливост, се питаше най-сериозно кой ли е този глупак, раздаващ бонбони и луидори, вратата бавно се отвори и един изпълнен с благост глас произнесе следните думи:
— Добър вечер, госпожице Никол. Добър вечер, господин Дьо Бозир. Добър вечер, млади Тусен.
Всички се обърнаха в посоката, откъдето идваше този глас. На прага, усмихващ се при вида на тази странна семейна идилия, стоеше един много елегантно облечен човек.
— А! Господинът с бонбоните! — провикна се малкият Тусен.
— Граф Калиостро! — произнесоха едновременно Никол и Бозир.
— Имате очарователно дете, господин Дьо Бозир — каза графът, — и сигурно сте много щастлив като баща!
34.
В която читателят ще има удоволствието да открие господин Дьо Бозир такъв, какъвто го бе оставил
След тези благосклонни думи на графа настъпи момент на тишина, през който Калиостро се придвижи до средата на стаята и хвърли изпитателен поглед наоколо, без съмнение, за да оцени духовното и най-вече паричното състояние на своите стари познати, сред които ненадейно го бяха довели потайните и ужасни интриги, на които той беше център.
За такъв прозорлив човек като графа резултатът от бързия оглед не можеше да остави никакво съмнение. Вярно е, че обикновеният наблюдател би могъл да се сети, че бедното домакинство има само една последна монета от двайсет и четири су.
От тримата души, които бяха изненадани от появата на графа, пръв наруши мълчанието онзи, на когото паметта припомняше само събитията от вечерта и когото следователно съвестта му нямаше за какво да упреква.
— Ах, господине, какво нещастие! — каза малкият Тусен. — Изгубих моя луидор.
Никол отваряше уста, за да възстанови фактите в истинския им вид, но размисли, че мълчанието й би могло да донесе още един луидор на детето и че този втори луидор ще го получи тя.
Никол не се беше излъгала.
— Изгубило си луидора си, бедно мое дете? — каза Калиостро. — Е, добре, ето ти два. Този път внимавай да не ги загубиш.
И като извади от една кесия, чиято закръгленост привлече алчния поглед на мнимия сержант, два други луидора, той ги остави да паднат в малката лепкава длан на детето.
— Вземи, мамо — каза то, изтичвайки при Никол, — ето едно за тебе и едно за мене.