— „Как така? — ще ви отговори гласът. — Защото не само бихте могли да избегнете тази трагична смърт, която ви е сграбчила в ноктите си, но и да спечелите хилядата луи, с които бихте могли да си купите мечтаната малка къщичка с беседката, където желаехте да живеете в компанията на госпожица Олива и на малкия Тусен, с петте хиляди ливри рента, която щяхте да си направите, с дванайсетте хиляди ливри, които няма да бъдат използвани за закупуването на къщата… Да живеете, както сам казахте, като добър земеделец, обут с пантофи през лятото и със сабо през зимата. Докато вместо тези очарователни хоризонти, ние, най-вече вие, виждаме площад «Грев», на който са издигнати две или три отвратителни бесилки, най-високата от които протяга ръце към вас. Пфу! Отвратителна перспектива, бедни ми господин Бозир!“
— Но как в края на краищата мога да избегна тази трагична смърт? Как бих могъл да спечеля тези хиляда луи, които ще осигурят моето спокойствие и това на Никол и Тусен?…
— Винаги ще се питате, нали? „Нищо по-лесно“ — ще ви отговори гласът. — Ей го там, на две крачки от вас, граф Калиостро. — Познавам го — ще отговорите вие. — Един чуждестранен господин, който живее в Париж и който умира от скука, когато няма новини. — Точно той. Е, добре, само трябва да отидете да го намерите и да му кажете: „Господин графе…“
— Но аз не знам къде живее — провикна се Бозир. — Не знам дали е в Париж. Не знам дори дали е още жив.
— „Точно така, скъпи господин Бозир“ — ще ви отговори гласът, — затова той дойде да ви намери и от момента, в който ви е намерил, съгласете се, нямате вече извинение. Е, добре, не ви остава друго, освен да му кажете: „Господин графе, знам колко обичате новините. Аз разполагам с най-пресните. Братът на краля, Господина, заговорничи… — Хайде де… — Да, заедно с маркиз Дьо Фаврас. — Не е възможно! — Но е така. Казвам го със сигурност, защото съм един от агентите на господин Дьо Фаврас. — Наистина ли? И каква е целта на заговора? — Да отвлекат краля и да го отведат в Перона. Е, добре, господин графе, за да ви развлека, ще ви разкажа час по час и минута по минута докъде са стигнали нещата.“ Тогава, скъпи приятелю, графът, който е великодушен господар, би ви отговорил: „Наистина ли бихте искали да направите това, господин Дьо Бозир? — Да. — Е, добре, тъй като всеки труд заслужава заплащане, ако удържите дадената дума, аз имам в едно ъгълче двайсет и четири хиляди ливри, които смятах да употребя за някое добро дело. Честна дума, ще ги употребя за тази прищявка. Ще дойдете да ме намерите в деня, когато кралят бъде отвлечен или пък господин Дьо Фаврас арестуван, и имате думата ми на благородник, двайсет и четирите хиляди ливри ще ви бъдат връчени, както ви бяха връчени онези десет луи, не в качеството на аванс, не в качеството на заем, а просто като подарък!“
И при тези думи, като актьор, който репетира с реквизита, граф Дьо Калиостро извади от джоба си тежката кесия, пъхна вътре палеца и показалеца си с ловкост, свидетелстваща за навика му към подобен род упражнения, защипа между тях ни повече ни по-малко, а точно десет луи, които, от своя страна, Бозир, трябва да му отдадем дължимото, протегна ръка, за да получи.
Калиостро кротко отстрани ръката му.
— Простете, господин Дьо Бозир — каза той, — аз си мисля, че правим само предположения?
— Да, но — каза Бозир, чиито очи светеха като разжарени въглени, — не казахте ли вие, господин графе, че от предположение на предположение ще достигнем до фактите?
— И стигнахме ли?
Бозир се поколеба за миг.
Ще побързаме да кажем, че не почтеността, а верността към дадената дума или разбудена съвест причиняваха това колебание. Ще го подчертаем, да не би читателите, познаващи твърде добре господин Дьо Бозир, да ни опровергаят.
— Скъпи господин Дьо Бозир — каза Калиостро, — добре виждам какво става във вас!
— Да — отвърна Бозир, — имате право, господин графе, колебая се да предам доверието, което ми оказва един любезен човек.
И като вдигна очи към небето, той поклати глава като някой, който си казва: „Ах! Много е трудно!“
— Не, не е това — подхвана Калиостро, — и вие сте за мен едно ново доказателство за истинността на думите на мъдреца: „Човек не познава самия себе си!“
— Ама какво? — попита Бозир, малко смаян от лекотата, с която графът четеше в дълбините на сърцето му.
— Това, че вас ви е страх, че след като съм ви обещал хиляда луи, няма да ви ги дам.
— О! Господин графе!
— И това е съвсем естествено, аз ще ви го кажа пръв. Но ви предлагам един поръчител.
— Поръчител! Господин графе, наистина няма нужда от това.
— Един поръчител, който напълно ще отговаря за мен.