— И кой е този поръчител? — плахо попита Бозир.
— Госпожица Никол Олива Льоге.
— О! — провикна се Никол. — Щом господин графът ни обещава, значи все едно, че ги имаме, Бозир.
— Виждате ли, господине, ето какво значи да изпълняваш точно обещанията, които си дал. Един ден, когато госпожицата беше в положението, в което сте вие, сиреч когато полицията я издирваше усилено, аз й предложих да намери убежище при мен. Госпожицата се колебаеше. Тя се страхуваше за честта си. Дадох й честната си дума и въпреки изкушенията, на които бях изложен и които вие разбирате по-добре от всеки друг, аз я удържах, господин Дьо Бозир. Вярно ли е, госпожице?
— О, заклевам се в нашия малък Тусен за това! — извика Никол.
— Значи вие вярвате, госпожице Никол, че ще удържа на думата, която давам днес на господин Дьо Бозир, да му дам двайсет и четири хиляди ливри в деня, когато кралят побегне, или пък в деня, когато господин Дьо Фаврас бъде арестуван? Без да се смята, разбира се, че ще развържа възела, който ви задушава, веднага и той никога няма да стои пред вас нито като въже, нито като възможност — поне по отношение на тази афера. Нататък не отговарям. Момент! Така се разбираме! Има предразположение…
— За мен, господин графе — отвърна Никол, — е все едно, че е минало пред нотариус.
— Е, добре, скъпа госпожице — каза Калиостро, подреждайки десетте луи на масата, за да не бъдат изпуснати — направете така, че вашата убеденост да премине в сърцето на господин Дьо Бозир и въпросът е приключен.
И с ръка направи знак на Бозир да отиде и да поговори насаме с Никол.
Разговорът им продължи само пет минути, но е достатъчно да кажем, че през тези пет минути бе много оживен.
Докато чакаше, Калиостро разглеждаше на светлината на свещта надупчения картон и правеше движения с глава, сякаш поздравява стар познайник.
— Аха! — каза той. — Това е знаменитата комбинация на господин Лоу, която и вие сте открили? Загубих един милион с нея.
И той небрежно остави картона да падне върху масата.
Тази забележка на Калиостро сякаш придаде ново оживление на разговора между Никол и Бозир.
Най-накрая Бозир изглежда се беше решил.
Той дойде до Калиостро с протегната ръка, като джамбазин, който иска да сключи необратима сделка.
Но графът се отдръпна, смръщвайки вежди.
— Господине — каза той, — между благородници думата е достатъчна. Аз ви дадох своята, дайте ми вие вашата.
— Честна дума на Бозир, господин графе, уговорено.
— Това е достатъчно, господине — каза Калиостро.
После, като извади от джобчето си един часовник, върху който беше портретът на крал Фридрих Пруски, украсен с диаманти, той каза:
— Часът е девет без четвърт, господин Дьо Бозир. Точно в девет часа ще ви очакват под аркадите на площад „Роаял“, откъм двореца Сюли. Вземете тези десет луи, сложете ги в джоба на дрехата си, облечете я, препашете шпагата си, минете по моста Нотр Дам и вървете по улица „Сен Антоан“. Не бива да карате да ви чакат.
Бозир не чака да му повтарят. Той взе десетте луи, сложи ги в джоба си и препаса шпагата си.
— Къде ще мога да намеря господин графа?
— На гробището „Сен Жан“, ако обичате… Когато човек иска да разговаря, без да бъде чут, за работи, подобни на тази, по-добре е да ги обсъжда сред мъртвите, отколкото сред живите.
— И в колко часа?
— Ами когато бъдете свободен. Дошлият пръв ще чака другия.
— Господин графът има ли да прави още нещо? — попита с безпокойство Бозир, като видя, че Калиостро не се готви да го последва.
— Да — отвърна Калиостро, — искам да поговоря с госпожица Никол.
Бозир направи неспокойно движение.
— О, бъдете спокоен, скъпи господин Дьо Бозир! Уважавах нейната чест, когато беше младо момиче, сега, когато е майка, имам още повече причини да го правя. Вървете, господин Дьо Бозир, вървете.
Бозир хвърли един поглед на Никол, поглед, с който сякаш искаше да й каже: „Госпожо Дьо Бозир, бъдете достойна за доверието, което ви имам.“ Той целуна нежно малкия Тусен, поклони се с почтителност на граф Дьо Калиостро и излезе тъкмо когато часовникът на „Нотр Дам“ удари девет без четвърт.
35.
Едип и Лот
Няколко минути преди полунощ един човек излезе от улица „Роаял“ на улица „Сен Антоан“, вървя по нея до чешмата „Сент Катрин“, спря се за миг след сянката, която тя хвърляше, за да се увери, че не е следен, пое по нещо като уличка, което водеше към двореца Сен Пол, и като пристигна там, навлезе в почти тъмната и съвсем пуста улица „Дю Роа-дьо-Сисил“. После, като забави крачка с наближаването на края на улицата, която току-що назовахме, навлезе колебливо в другата улица, „Кроа-Бланш“, и се спря, колебаейки се все повече и повече, пред железните врати на гробището „Сен Жан“.