Луи XVI не отвърна нищо, но по бузите му изби лека червенина.
Що се отнася до младия човек, изглежда, че той ужасно страдаше от фамилиарностите, които си позволяваше Гамен.
Така че, след като избърса челото си, покрито с пот, с една кърпичка, твърде фина, за да принадлежи на ключарски чирак, той се приближи и каза:
— Сир, би ли ми разрешил Ваше Величество да му разкажа как на майстор Гамен бе оказана честта да се намира пред лицето на Ваше Величество и как самият аз се оказах до него?
— Да, скъпи Луи — отвърна кралят.
— А! Така ли било: „скъпи Луи“! — надуто промърмори Гамен. — „Скъпи Луи“… за петнайсет дни познанство на един работник, на един чирак!… Какво ли би трябвало да ми кажете на мен, който ви познавам от двайсет и пет години? На мен, който ви сложих пилата в ръцете? На мен, който съм майстор? Ето какво значи да имаш златен език и бели ръце!
— Ще ти кажа: „Добри ми Гамен. Наричам този младеж «скъпи Луи» не защото се изразява по-изискано от теб. Не защото си мие ръцете по-често, отколкото ти го правиш, може би — сам знаеш колко малко ценя подобни глезотии, — а защото намери начин да те доведе при мен, тебе, моят приятел, когато ми казваха, че не искаш повече да ме виждаш.“
— О! Не че не съм искал да ви виждам. Защото аз, въпреки недостатъците ви, в крайна сметка ви обичам много. Но жена ми, госпожа Гамен, ми повтаря постоянно: „Ти имаш лоши познати, Гамен, познати, твърде високопоставени за теб. Не е добре да се виждаш с аристократи в тези времена. Имаме си нещичко, нека си го пазим. Имаме деца — нека ги отгледаме. И ако дофинът иска да изучава ключарския занаят, нека се обърне към някой друг. Не са се свършили ключарите във Франция.“
Луи XVI погледна чирака и като сподави една наполовина насмешлива, наполовина меланхолична въздишка, каза:
— Няма съмнение, не са се свършили ключарите във Франция, но няма ключари като теб.
— Това казах и аз на майстора, сир, когато се представих у тях — прекъсна го чиракът, — казах му: „Бога ми, майсторе, ето на! Кралят е на път да направи една секретна ключалка. Той има нужда от помощта на ключар: говорили са му за мен, той ме взе при себе си. Това е голяма чест… Хубаво… Но това, което работи, е фина работа. Щеше да е добре за ключалката, ако се отнасяше само до преградата, плочата и щифтовете, защото всеки знае, че трите щифта със закръглени отзад опашки служат, за да закрепят по-здраво преградата към плочата. Но когато става въпрос за езичето, тогава и чиракът се обърква…“
— Знам го добре — каза Гамен, — езичето е душата на ключалката.
— И шедьовър на ключарството, когато е добре направено — каза чиракът. — Но има езиче и езиче. Има спящо езиче, езиче с повратник за раздвижване на половин оборот, има езиче със зъбчато колело, за да раздвижва резетата. Е, добре, да предположим сега, че имаме един ключ с продупчен ствол, чието езиче е с изрязан отвор, има извивка навътре, две колелца и сърпче, извито навътре, и копиевидна извивка навън, какво езиче ще трябва за подобен ключ? Ето дотук спряхме…
— Факт е, че не всеки може да се справи с подобна работа — каза Гамен.
— Съвсем точно… Ето защо, продължих аз, дойдох при вас, майстор Гамен. Всеки път, когато кралят се объркваше, казваше с въздишка: „Ах, ако Гамен беше тук!“ Тогава аз казах на краля: „Е, добре, хайде, наредете да дойде на този велик Гамен и да ни посъветва!“ Но кралят отговаряше: „Безполезно е, бедни ми Луи, Гамен ме е забравил! — Да забрави Ваше Величество! Не е възможно човек, който е работил с него, да го забрави!…“ Тогава казах на краля: „Ще отида да потърся този майстор над майсторите, майстор над всички!“ Кралят ми каза: „Върви, но няма да го доведеш!“ А аз казах: „Ще го доведа!“, и тръгнах. Ах, сир! Не знаех с каква работа се заемам и с какъв човек си имам работа. Впрочем, когато му се представих като чирак, той ме подложи на изпит, който беше по-тежък от този в Кадетското училище. И най-накрая, добре… ето ме при него. На другия ден се осмелих да му кажа, че идвам от ваша страна. Този път си помислих, че направо ще ме изхвърли през вратата — той ме нарече шпионин, доносник. Колкото и да го уверявах, че наистина съм изпратен от вас, всичко беше напразно. Едва когато му признах, че ние двамата сме започнали една работа, която не можем да завършим, той си наостри ушите. Но и това не го накара да вземе решение да ви види. Той казваше, че това е клопка, заложена му от неговите неприятели. Накрая, едва вчера, когато му връчих двайсет и петте луи, които Ваше Величество ми беше дал за тази цел, той каза: „Аха! Може би наистина идвате от страна на краля!… Е, добре, бива! Ще отидем утре — който не рискува, не печели.“ Цяла вечер поддържах майстора в добро разположение на духа и тази сутрин му казах: „Хайде, не бива така, да вървим!“ Той още се дърпаше, но накрая го накарах да тръгнем. Вързах му престилката, сложих бастуна в ръката му и го изтиках навън. Хванахме пътя за Париж и ето ни!