— Какво искате! Гледам си работата и не се занимавам с политика.
— Вие сте щастливец. За нещастие аз се занимавам или по-скоро ме принуждават да се занимавам. Това ще ме погуби.
И Гамен, след като вдигна очи към небето, въздъхна.
— Хайде де! — каза непознатият. — Да не би да са ви повикали в Париж да свършите някоя работа от рода на онази, която бяхте свършили първия път, когато ви видях?
— Точно така, ако не се смята, че тогава не знаех къде отивам и бях със завързани очи, докато този път знаех къде отивам и очите ми бяха отворени.
— Така че не ви е било трудно да познаете Тюйлери?
— Тюйлери! — повтори Гамен. — Кой ви е казал, че съм ходил в Тюйлери?
— Ами вие самият току-що, по дяволите! Как бих могъл да зная, че излизате от Тюйлери, ако не сте ми го казали?
— Вярно — каза Гамен, говорейки на себе си, — как би могъл да знае това, ако не съм му го казал аз?
После се обърна към непознатия:
— Може би съм сбъркал, като съм ви казал, но толкова по-зле! Вие не сте всички. Е, добре, понеже съм ви казал, няма да отричам, бях в Тюйлери.
— И — подхвана непознатият — сте работили с краля, който ви е дал двайсет и пет екю, които са в джоба ви.
— Ей! — каза Гамен. — Аз наистина имах двайсет и пет луи в джоба.
— И продължавате да ги имате, приятелю.
Гамен бързо бръкна в дълбините на джоба си и извади оттам една шепа злато, примесено със сребърни монети и няколко по-едри су.
— Почакайте, почакайте — каза той, — пет, шест, седем… хубаво! А аз съм забравил за това… дванайсет, тринайсет, четиринайсет… Ами, двайсет и пет луи са си сума… седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет… Сума, която в днешно време няма да намериш да се търкаля на улицата… двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет! Ах! — продължи Гамен, дишайки по-леко. — Слава Богу, сметката излиза.
— Щом ви казвам, бихте могли да разчитате повече на мен, струва ми се.
— На вас ли? А вие как знаете, че имам двайсет и пет луи в себе си?
— Скъпи господин Гамен, вече имах честта да ви кажа, че ви срещнах полегнал насред пътя, на двайсет крачки от една товарна кола, която щеше да ви пререже на две. Извиках на коларя да спре. Повиках един минаващ фиакър. Свалих един от фенерите му и докато ви разглеждах в светлината на този фенер, забелязах два или три луидора, които се търкаляха по паважа. Тъй като тези луи бяха близо до вашия джоб, предположих, че са паднали от него. Бръкнах и по двайсетината други луи, които се намираха в джоба ви, разбрах, че не съм се излъгал. Но тогава кочияшът поклати глава и каза: „Не, господине, не. — Как така, не? — Не, няма да взема този човек. — И защо няма да го вземеш. — Твърде е богат за дрехите, които носи… Двайсет и пет луи в джоба на една жилетка от памучно кадифе, това мирише от цяла левга, господине! — Как! Нима мислите, че имате работа с крадец?“ Изглежда, че думата ви докачи: „Крадец, казвате, аз крадец? — Несъмнено, крадец, подхвана кочияшът на фиакъра. Ако не сте крадец, как бихте имали двайсет и пет луи в джоба си? — Имам двайсет и пет луи в джоба си, защото ми ги даде моят ученик, кралят на Франция“, отвърнахте вие. При тези думи наистина ми се стори, че ви разпознавам. Приближих фенера до лицето ви: „Ей! Всичко е обяснимо! Това е майстор Гамен, майстор ключар от Версай. Той е работил с краля и кралят му е дал двайсет и петте луи за труда. Хайде! Аз отговарям.“ От мига, когато поех отговорността за вас, кочияшът не създаваше повече затруднения. Прибрах обратно в джоба ви луите, които бяха изпаднали, натоварихме ви на колата и аз се качих на капрата. Свалихме ви в тази кръчма и, слава Богу, ето ви, без да се оплаквате от друго, освен че чиракът ви е изоставил.
— Аз съм говорил за чирака си? Оплаквал съм се, че ме е изоставил? — провикна се Гамен все по-учуден.
— Хайде сега, хубава работа! Ето че не си спомня вече какви ги е говорил.
— Аз ли?
— Как! Не казахте ли преди малко: „Това е грешка на онзи глупак…“ Не си спомням името, което казахте…
— Луи Льоконт.
— Това е… Как! Не казахте ли преди малко: „Това е грешка на онзи глупак, Луи Льоконт, който ми обеща да дойде с мен във Версай и който в момента на тръгването най-неочаквано ме заряза?“
— Факт е, че бих могъл да кажа това, защото е истина.
— Е, добре тогава, щом е истина, защо отричате? Не знаете ли, че с някой друг освен мен всички тези игрички на криеница във времената, в които живеем, биха били опасни?
— Да, но с вас… — каза ласкаво Гамен на непознатия.
— С мен! Какво ще рече това?
— Това ще рече с един приятел.
— А, да! Вие гласувате голямо доверие на своя приятел. Първо му казвате да, после му казвате не. Казвате му: „Вярно е“, после: „Не е вярно“. Това е като миналия път тук, честна дума! Разказахте ми една история… Трябва да си от Пезена, за да й повярваш дори за миг!