Выбрать главу

Подтиквана като всички останали от любопитството, тя се беше приближила до масата и, навеждайки се над стола на краля в момента в който той поправяше главния детайл, разпозна отвратителната машина, която Калиостро я бе накарал да види преди двайсет години в замъка Таверне-Мезон-Руж.

При тази гледка на нея й останаха сили, колкото да нададе един ужасен вик и живецът я напусна, като че ли съдбоносната машина бе подействала върху нея, така че, както казахме, тя припадна в ръцете на Жилбер.

43.

Лекар на тялото и лекар на душата

Разбира се, че след това събитие приемът беше прекъснат. Макар никой да не можеше да си даде сметка за причините, довели до припадъка на кралицата, фактът беше налице. Като видя поправената от краля рисунка на Жилбер, кралицата бе надала вик и беше припаднала.

Ето това беше шумът, който премина по групичките, и всички, които не бяха от семейството или поне от близкото обкръжение, се оттеглиха. Жилбер оказа първа помощ на кралицата. Госпожа Дьо Ламбал не искаше да отнесат кралицата в апартамента й. Впрочем това беше трудна работа. Госпожа Дьо Ламбал живееше в Павилиона на Флора, а кралицата в павилиона „Марсан“. Това значеше да се прекоси двореца по цялата му дължина.

Вследствие на това августейшата болна бе положена на един шезлонг в спалнята на принцесата, която с присъщата на жените интуиция беше отгатнала, че под това се крие някаква мрачна тайна. Тя отпрати всички, дори и краля, и застанала при облегалката на стола, чакаше с изпълнен с нежно безпокойство поглед кралицата да отвори очи благодарение на грижите на доктор Жилбер.

Само от време на време запитваше доктора, който, безпомощен да ускори връщането на кралицата в съзнание, не можеше да успокои принцесата с друго, освен с банални уверения.

Наистина в продължение на няколко секунди силата на удара, нанесен на цялата нервна система на бедната жена, беше толкова голяма, че прилагането на флакони със соли под носа и разтриването на слепоочията с оцет не бяха достатъчни, за да помогнат. Най-накрая леки гърчове в крайниците показаха възвръщането на чувствителността. Кралицата раздвижи вяло глава от дясно на ляво, както се прави в мъчителен сън, изпусна една въздишка и отвори очи.

Но беше очевидно, че при нея животът се връща преди разума. Няколко секунди тя гледаше наоколо с блуждаещ поглед, който показваше, че не знае къде се намира и че не е разбрала какво се е случило. Но скоро лек трепет премина по цялото й тяло, тя нададе лек вик и закри с ръка очите си, сякаш да ги предпази от гледката на нещо ужасно.

Тя си спомняше.

Но кризата беше преминала! Жилбер, за когото не беше тайна, че причината за произшествието е чисто душевна, и който знаеше как слабо въздейства медицината върху този род явления, се готвеше да се оттегли, когато при първата крачка, която направи назад, кралицата с някакъв вътрешен поглед долови намерението му, протегна ръка, хвана неговата и с глас, нервен като жеста, който придружаваше думите, каза:

— Останете.

Жилбер, учуден, спря. Не му беше неизвестно колко малко симпатия изпитва кралицата към него, но, от друга страна, беше забелязал, че тя упражнява върху него някакво странно и почти магнетично влияние.

— На вашите заповеди — каза той. — Но мисля, че ще бъде добре да разсея безпокойствата на краля и на другите в салона и ако Ваше Величество ми позволи…

— Терез — каза кралицата, обръщайки се към принцеса Дьо Ламбал, — иди да съобщиш на краля, че съм дошла на себе си. И се постарай да не ни прекъсват — ще разговарям с доктор Жилбер.

Принцесата се подчини с онова пасивно благодушие, което беше основна черта на характера й и на лицето й. Кралицата, облегнала се на лакът, я проследи с очи, изчака, сякаш искаше да й даде време да изпълни поръчението, и като видя, че то действително е изпълнено, се обърна към доктора и попита, като впери поглед в очите му:

— Докторе, изобщо ли не се учудвате на случайността, която ви изправя почти винаги лице в лице с мен по време на физически или духовни кризи?

— Уви, госпожо! — отвърна Жилбер. — Не зная дали трябва да съм благодарен или да се оплаквам от тази случайност.

— Защо така, господине?

— Защото чета достатъчно дълбоко в сърцето, за да забележа, че това почетно съприкосновение не го дължа нито на вашето желание, нито на вашата воля.

— И аз така казах, случайност… Вие знаете, че съм откровена. И при все това, докторе, в последните събития, които ни накараха да действаме заедно, вие ми показахте истинска преданост. Няма да я забравя и ви благодаря.