Макар и да сме романисти, за миг заграбваме правата над историята, предавайки заплетената реч на Негово кралско височество в пълния й размер. Добре е читателите на романи да знаят какъв е бил на трийсет и пет години принцът, който трябваше да ни дари на шейсет с Хартата, украсена с неговия член четиринайсети.
Понеже не желаем да бъдем по-несправедливи към Байи за сметка на Негово кралско височество, ще предадем отговора на кмета така, както предадохме речта на Господина. Байи отговори:
— Господине, за представителите на Комуната на Париж е голямо удоволствие да видят сред тях брата на скъпия ни крал, възстановителя на френската свобода. Августейши братя, вие сте обединени от едни и същи чувства. Господина се показа като пръв гражданин на кралството, като гласува за третото съсловие във второто събрание на благородниците. Той почти единствен беше на това мнение заедно с един съвсем малък брой приятели на народа и добави достойнството на разума към всички свои останали основания да бъде почитан от нацията. Господина е първият автор на гражданското равенство. Той ни даде нов пример днес, идвайки сред представителите на Комуната, където изглежда иска да бъде оценяван според патриотичните си чувства. Тези чувства са вложени в обясненията, които Господина благоволи да даде на събранието. Принцът върви срещу общественото мнение. Гражданинът цени мнението на своите съграждани и предлагам на Господина от името на събранието нашата дан на почит и уважение, дължими на неговите чувства, на честта от присъствието му и най-вече на цената, която той придава на уважението на свободните хора.
Тогава, понеже Господина несъмнено разбра, че въпреки големите хвалебствия, които сипеше Байи за държането му, неговото поведение ще бъде оценено по различен начин, той отговори с онзи бащински тон, който умееше толкова добре да приема в обстоятелства, при които можеше да му бъде полезен:
— Господа, задължението, което току-що изпълних, беше мъчително за едно добродетелно сърце. Но аз съм добре възнаграден от чувствата, които събранието ми засвидетелства, и устата ми не бива повече да се отваря, освен за да поискам прошка за тези, които са ме оскърбили.
Както се вижда, Господина не се обвързваше, нито обвързваше събранието. За кого искаше той прошка? Не беше за Фаврас, защото никой не знаеше дали Фаврас е виновен и впрочем Фаврас изобщо не бе оскърбявал Господина.
Не. Господина просто искаше прошка от анонимния автор на циркуляра, който го обвиняваше. Но авторът нямаше нужда от прошка, защото беше анонимен. Историците подминават толкова често, без да ги разкрият, безчестията на принцовете, че остава на нас, романистите, да свършим тяхната работа с риск да видим по време на написването на една глава, че романът е станал толкова скучен, колкото е историята. Няма защо да казваме, че когато говорим за слепи историци и отегчителни истории, се знае за кои историци и за какви истории говорим. Така че Господина бе приложил на практика за своя сметка една част от съвета, който беше дал на своя брат Луи XVI.
Той се беше отрекъл от господин Дьо Фаврас и както се вижда от хвалбите на добродетелния Байи, това нещо беше постигнало пълен успех, което пък мотивира Луи XVI и той, от своя страна, се реши да се закълне във вярност към конституцията.
Една сутрин приставът — през този ден това беше господин Бюро дьо Пюзи, дойде да каже на председателя на Събранието, както разсилният беше дошъл да каже на кмета за Господина, че кралят с един-двама министри и трима-четирима служители чука на вратите на Манежа, както Господина беше чукал на вратите на Кметството.
Народните представители се спогледаха учудени. Какво би могъл да има да им казва кралят, който от толкова дълго време се движеше отделно от тях? Поканиха Луи XVI да влезе и председателят му отстъпи фотьойла си.
Във всеки случай залата избухна в овации. С изключение на Петион, Камий Демулен и Марат цяла Франция все още беше или мислеше, че е роялистка. Кралят беше изпитал желание да дойде и да поздрави Събранието за работата му. Той благослови това хубаво разделяне на Франция на департаменти. Но това, което не искаше да пропусне да изрази, беше неговата пламенна любов към конституцията.
Началото на речта — да не забравяме, че черен или бял, роялист или конституционалист, аристократ или патриот, нито един представител не знаеше накъде бие кралят — началото на речта предизвика някои безпокойства, средата предразположи умовете към признателност, но краят… О, краят! Краят извиси чувствата на Събранието до ентусиазъм.