Фаврас изгледа барона с нещо като възхищение. После поклати глава и каза:
— Не е това, господине. Разчитайки на думата ви и без да ми давате тази чанта, бих напуснал Франция, ако намерението ми беше да бягам. Но още веднъж ви казвам, че решението ми е взето — няма да бягам.
Баронът погледна този, който му отказваше, така, сякаш се съмняваше дали е с ума си.
— Това ви учудва, господине — каза Фаврас със странно спокойствие, — и вие се питате, без да смеете да попитате мен, откъде идва това странно решение да стигна докрай и да умра, ако потрябва, от каквато и да било смърт.
— Признавам, че е така, господине.
— Е, добре, ще ви кажа защо. Аз съм кралски привърженик, господине, но не като онези, които емигрират в чужбина, или като онези, които се спотайват в Париж. Моите убеждения не се основават на пресмятане на изгоди, те са един култ, едно вярване, една религия, господине. И кралете за мен са това, което би бил един архиепископ или един папа, сиреч видимите представители на религията, за която току-що ви говорих. Ако избягам, ще заподозрат, че Господина или кралят са ми помогнали да избягам. Щом са ми помогнали да избягам, значи са мои съучастници. И Господина, който се е отрекъл от мен от трибуната и кралят, който се е престорил, че не ме познава, ще бъдат засегнати от удара, който ще удари в празното пространство. Религиите загиват, господин барон, когато вече нямат мъченици. Е, добре, аз ще съживя моята, загивайки за нея! Това ще бъде един упрек към миналото и едно предупреждение, предложено на бъдещето!
— Но помислете каква смърт ви очаква, маркизе!
— Колкото по-позорна е смъртта, господине, толкова жертвата ще е по-похвална — Христос е умрял на кръста между двама разбойници!
— Бих разбрал това, господине — каза баронът, — ако смъртта ви можеше да окаже на монархията такова влияние, каквото оказа тази на Христос върху света. Но много се страхувам, че не само кръвта на един благородник, но и тази на един крал няма да стигне, за да бъдат изкупени граховете на всички крале!
— Да бъде както е угодно на Бога, господин барон. Но в тези времена на нерешителност и съмнение, когато толкова хора бягат от дълга си, ще умра с утешението, че съм сторил нещо по-добро.
— Е, не, господине! — възкликна баронът нетърпеливо. — Вие ще умрете просто със съжалението, че сте умрели без никаква полза!
— Когато обезоръженият войник не иска да бяга, когато чака врага, когато предизвиква смъртта, когато я приема, той чудесно знае, че тази смърт е безполезна. Само че си е казал, че бягството е срамно и би предпочел да умре!…
— Господине — каза баронът, — не се признавам за победен…
Той извади часовника си, който показваше три часа сутринта.
— Имаме още един час — продължи той. — Ще седна до масата и ще чета половин час. През това време размислете. След половин час ще ми дадете окончателен отговор.
И като взе един стол, той седна до масата с гръб към затворника, отвори една книга и се зачете.
— Лека нощ, господине! — каза Фаврас.
И се обърна към стената, несъмнено за да размишлява, без да се разсейва.
Четящият извади два или три пъти часовника си от джобчето му, по-нетърпелив от затворника. После, когато половин час изтече, той се приближи до леглото. Но чакането му беше напразно, Фаврас изобщо не се обърна. Тогава баронът се наведе над него и по тихото му и равномерно дишане разбра, че затворникът спи.
— Хайде — каза той, говорейки си сам, — победен съм. Но правосъдието още не се е произнесло — може би още има съмнение…
И като не искаше да буди нещастника, когото след няколко дни очакваше един така дълбок и дълъг сън, той взе перото и написа на един чист лист хартия:
Когато присъдата бъде произнесена, когато господин Дьо Фаврас бъде осъден на смърт, когато няма да се надява вече нито на съдиите, нито на Господина, нито на краля, ако промени мнението си, трябва само да повика надзирателя Луи и да му каже: Решил съм да избягам! — и ще се намери начин да се помогне на бягството му.
Когато господин Дьо Фаврас бъде в колата на смъртниците, когато господин Дьо Фаврас се покае пред „Нотр Дам“, когато господин Дьо Фаврас премине с боси крака и вързани ръце краткото разстояние, което дели стъпалата пред Кметството, където ще бъде прочетена смъртната му присъда, от бесилката, издигната на площад „Грев“, той трябва само да произнесе на висок глас тези думи: „Искам да бъда спасен!“ И ще бъде спасен.
След което посетителят взе лампата, приближи се за втори път до затворника, за да провери дали е буден, и като видя, че продължава да спи, той затвори след себе си, обръщайки се неколкократно назад, вратата на килията, зад която с безстрастното примирение на онези посветени, които са готови на всякакви жертви, за да постигнат завършването на великото дело, което са предприели, стоеше прав и неподвижен надзирателят Луи.