Той видя хора, които се блъскаха, за да бъдат на по-добро място по пътя му.
Изведнъж той потрепери против волята си, защото на първата редица, сред петима или шестима от неговите другари, които бяха отворили дупка в тълпата, той разпозна под дрехите на носач от халите своя нощен посетител, който му беше казал, че до последния момент ще бди над него.
Осъденият му направи знак с глава, но това беше знак на признателност, който нямаше друго значение.
Гальотата продължи пътя си и спря чак пред „Нотр Дам“. Средните врати бяха отворени и позволяваха да се види в дъното на тъмната църква главният олтар, блестящ под светлината на запалените свещи.
Имаше такъв наплив от любопитни, че колата трябваше да спре и не можеше да продължи, преди стражата да разчисти пътя, непрестанно задръстван от народ, който пробиваше слабото заграждение, което имаше за цел да попречи. Тук, на площадката пред преддверието, с борба успяха да разчистят празно пространство.
— Трябва да слезете и да се покаете, господине — каза екзекуторът на осъдения.
Фаврас се подчини, без да отговори. Свещеникът слезе пръв, след него осъденият, после екзекуторът, който не изпускаше края на въжето от ръцете си. Те бяха вързани в китките, което даваше възможност на маркиза да ги използва. В дясната му ръка поставиха факлата. В лявата — присъдата.
Осъденият отиде до преддверието и коленичи.
В първата редица на тези, които го заобикаляха, той различи все същия носач от халите и неговите другари, които беше видял на излизане от Шатле.
Тази настойчивост изглежда го трогна, но нито една дума на зов не се изплъзна от устата му.
Един пристав от Шатле изглежда го чакаше там.
— Четете, господине — каза му той много високо.
После съвсем тихо добави:
— Господин маркиз, знаете, че ако искате да бъдете спасен, трябва да кажете само една дума, нали?
Без да отговори, осъденият започна да чете. Четенето се извършваше на висок глас и нищо в този глас не издаваше и най-малкото вълнение. После, когато свърши да чете, обръщайки се към тази тълпа, която го заобикаляше, осъденият каза:
— Готов да се представя пред Бога, аз прощавам на хората, които против съвестта си ме обвиниха в престъпни планове. Обичам краля си и ще умра верен. Аз давам един пример и се надявам, че ще бъде последван от няколко благородни сърца. Народът с викове иска смъртта ми, на него му трябва жертва. Добре! Предпочитам изборът на съдбата да падне върху мен, вместо върху някое малодушно сърце, което едно незаслужено наказание ще хвърли в отчаяние. Така че, ако няма какво друго да правя тук, освен това, което направих току-що, да продължим пътя си, господа.
Продължиха пътя.
От преддверието на „Нотр Дам“ до площад „Грев“ разстоянието не беше голямо и въпреки това на гальотата й трябваше цял час, за да го измине. Като стигнаха, Фаврас попита:
— Господа, бих ли могъл да се кача за няколко минути в Кметството?
— Искате да направите разкрития ли, синко? — попита бързо свещеникът.
— Не, отче. Но трябва да продиктувам предсмъртното си завещание. Чух да казват, че никога не отказват на осъден, арестуван неочаквано, тази последна милост, да направи предсмъртното си завещание.
Гальотата, вместо да тръгне направо към бесилката, се отправи към Кметството. Сред народа се надигна голяма гълчава.
— Той ще направи разкрития! Той ще направи разкрития! — викаха от всички страни.
При този вик можеше да се види как побледня един красив млад човек, облечен в черно като абат, който стоеше прав върху един крайпътен камък на ъгъла на кея Пелетие.
— О, не се плашете, граф Луи! — каза до него един насмешлив глас. — Осъденият няма да каже нито дума за случилото се на площад „Роаял“.
Облеченият в черно млад човек бързо се обърна. Думите, току-що отправени към него, бяха изречени от един носач от халите, чието лице той не можа да види, понеже след като ги каза, той нахлупи над очите си широкополата си шапка.
Впрочем и да оставаше у красивия млад човек някакво съмнение, то скоро беше разсеяно.
Стигнал до горния край на стълбището пред Кметството, Фаврас направи знак, че иска да говори. В същия миг шушуканията престанаха, сякаш полъхът на западния вятър, който духаше в момента, ги беше отнесъл със себе си.
— Господа — каза Фаврас, — чух да повтарят около мен, че отивам в Кметството, за да направя разкрития. Няма такова нещо и в случай, че между вас, което е възможно, би се намерил човек, който да се страхува от нещо, ако такива разкрития бъдат направени, нека се успокои. Отивам в Кметството, за да продиктувам завещанието си.