Така че бяха в напрежение в този възвишен момент, когато чуха най-накрая шума от колелата на една кола във вътрешността на двора.
Граф Дьо Прованс се хвърли към прозореца, но можа да види само една сянка, скачаща от най-долното стъпало на стълбичката на колата към първото стъпало от стълбите на двореца.
Вследствие на това той се отдръпна от прозореца и изтича по посока на вратата. Но преди бъдещият крал на Франция да я достигне с малко затруднената си походка, тази врата се отвори и направи път на младия човек, облечен в черно.
— Монсеньор — каза влизащият, — всичко е свършено. Господин Дьо Фаврас умря, без да каже нито дума.
— Тогава можем спокойно да сядаме на масата, скъпи Луи.
— Да, монсеньор… той беше, честна дума, един достоен благородник!
— И аз съм на вашето мнение, драги — каза Негово кралско височество. — Така че ще изпием по време на десерта по чаша вино за негово здраве. На масата, господа!
В този момент двете крила на вратата се отвориха и знаменитите сътрапезници преминаха от салона в трапезарията.
48.
Монархията е спасена
Няколко дни след екзекуцията, за която разказахме, навлизайки в пълните й подробности, за да осветлим нашите читатели относно неблагодарността, която трябва да очакват от принцовете и кралете онези, които се жертват за тях, един човек, яхнал сив на бели петна кон, се изкачваше бавно по широката, обрасла с дървета улица „Сен Клод“.
Тази бавност не трябва да отдаваме нито на умората на конника, нито на тази на коня — те не идваха отдалеч. Това не беше трудно да се види, защото пяната, която капеше от устата на животното, идваше не от това, че е пришпорвано твърде много, а защото постоянно е било удържано. Що се отнася до конника, от пръв поглед се виждаше, че е благородник, а целият му костюм, с изключение на обувките, свидетелстваше, за предпазните мерки, взети, за да опази дрехите си от калта, покриваща пътищата.
Нещата, които бавеха конника, бяха дълбокият размисъл, от който видимо бе погълнат, и може би необходимостта да пристигне в определен час, който още не беше ударил. Това беше един около четирийсетгодишен човек, чиято могъща грозота не беше лишена от характерност — твърде голяма глава, подпухнали бузи, лице, надупчено от едра шарка, лесно променящ се цвят на лицето, очи, готови да хвърлят мълнии, уста, привикнала да предъвква и да изплюва сарказми. Такъв беше външният вид на човека, който веднага се виждаше, че е предопределен да заема важно място и да предизвиква голям шум.
Само че цялото това лице изглеждаше покрито с някакъв воал, хвърлен върху него от едно от онези заболявания, срещу които се борят напразно и най-силните темпераменти — тъмен и сивкав цвят на лицето, уморени очи, провиснали бузи, наченки на натежаване и нездравословно напълняване. Така изглеждаше човекът, когото току-що представихме пред очите на читателя.
Стигнал в горната част на улицата, той без колебание влезе през портите, водещи към двора на двореца, разглеждайки изпитателно вътрешността на този двор. Вдясно, между две постройки, образуващи нещо като задънена улица, го очакваше друг човек. Той направи знак на конника да се приближи.
Една порта се отвори. Човекът, който го очакваше, навлезе навътре, конникът го последва и, следвайки го, се озова в друг, втори двор.
Там човекът се спря — беше облечен в черна дреха, черни къси панталони и черна жилетка, после, като се огледа наоколо и видя, че дворът е съвсем празен, се приближи до конника с шапка в ръка. Конникът до известна степен се озова лице в лице срещу него, тъй като се наведе към шията на коня и попита полугласно:
— Господин Вебер?
— Господин граф Дьо Мирабо? — отвърна другият.
— Той самият — каза конникът.
И по-леко, отколкото можеше да се предположи, скочи от коня на земята.
— Влезте — каза бързо Вебер — и благоволете да ме изчакате за минута, за да отведа лично коня ви до конюшнята.
В същото време той отвори вратата на един салон, чиито прозорци и втората му врата гледаха към парка. Мирабо влезе в салона и използва няколкото минути, през които Вебер го остави сам, за да разкопчае токите на нещо като кожени гети, под които се показаха недокоснатите му от калта копринени чорапи и обувки с безукорен блясък.
Както беше обещал, Вебер се върна след пет минути.
— Елате, господин графе — каза той, — кралицата ви очаква.
— Кралицата ме очаква! — отвърна Мирабо. — Нима съм имал нещастието да я накарам да чака? Все пак мисля, че съм точен.
— Исках да кажа, че кралицата няма търпение да ви види… Елате, господин графе.