Ние вече разказахме как Питу, след като беше отнесъл Катрин във фермата, след като беше научил от нея, сред сълзи и ревове, че случилото й се произшествие е причинено от заминаването на Изидор, се беше завърнал в Арамон, смазан под товара на това признание, и влизайки у дома, бе намерил писмото на Себастиен и незабавно беше тръгнал за Париж.
В Париж го видяхме очакващ доктор Жилбер и Себастиен с такова безпокойство, че дори и не помисли да говори с Бийо за събитието във фермата.
Чак когато се успокои относно съдбата на Себастиен, виждайки го да се връща на улица „Сен Оноре“ с баща си, чак когато научи от устата на детето подробностите за пътуването му — как срещнал виконт Изидор, който го довел на задницата на коня си в Париж, — той се сети за Катрин, за фермата и за майка Бийо и се разговори за лошата реколта, за продължителните дъждове и за припадъка на Катрин.
Бихме казали, че именно този припадък особено порази Бийо и го накара да се реши да поиска от Жилбер разрешение да се върне, което той му даде.
По време на целия път Бийо разпитваше Питу за припадъка, тъй като бидейки добър арендатор, много обичаше фермата си, като добър съпруг много обичаше жена си, но това, което най-много обичаше, беше дъщеря му Катрин.
И при все това, благодарение на неизменните мисли за честта, на неговите непоклатими принципи за неподкупността, тази любов в случая го накара да помисли, че е нежен баща.
Разпитван от него, Питу отговаряше.
Той беше открил Катрин просната напреки на пътя, няма, неподвижна, безжизнена. Беше я помислил за мъртва. Отчаян я беше вдигнал на ръце, беше я сложил в скута си. Скоро след това той забеляза, че тя още диша, и я отнесе тичешком във фермата, където с помощта на мама Бийо я сложи да легне на леглото й.
Там, докато майка Бийо се вайкаше, той и бе плиснал грубо вода в лицето. Студенината накарала Катрин отново да отвори очи. Като видял това, добавяше Питу, той сметнал, че присъствието му повече не е необходимо във фермата и се оттеглил в дома си.
Останалото, сиреч разказа за това, което имаше отношение към Себастиен, татко Бийо вече го беше изслушал веднъж и този разказ му беше достатъчен.
От това следва, че връщайки се непрестанно към припадналата Катрин, Бийо си блъскаше главата в предположения относно произшествието, което бе станало с нея и върху вероятните причини за това произшествие.
Неговите предположения се превръщаха във въпроси към Питу, въпроси, на които Питу дипломатично отговаряше: „Не зная.“
Беше заслуга на Питу, че отговаряше: „Не зная“, понеже, както си спомняме, Катрин беше имала жестоката откровеност да си признае всичко, следователно Питу знаеше. Знаеше, че с разбито от сбогуването с Изидор сърце Катрин бе припаднала на мястото, където я беше намерил. Но ето това той за всичкото злато на света не би казал никога на арендатора. Защото той беше обзет от голямо състрадание към Катрин.
Питу обичаше Катрин и най-вече се възхищаваше от нея. Ние видяхме навреме и на място доколко тези лошо оценени и най-вече лошо възнаградени любов и възхищение доведоха до сърдечни страдания и възбуда у Питу.
Но тази възбуда, толкова разпалена, тези болки, толкова остри, колкото той ги чувстваше, всичко това причиняваше на Питу свиване на стомаха, което продължаваше понякога цял час и дори два след обеда и след вечерята му, тази възбуда и тези болки, ще го кажем, никога не го бяха докарвали до изнемога и припадък. Така че с ясен ум Питу бе изправен пред следната дилема, която с навика си на логик, разделяше на три части: „Ако госпожица Катрин обича господин Изидор толкова, че да припадне, когато той я напуска, то значи тя обича господин Изидор повече, отколкото аз обичам нея, госпожица Катрин, понеже никога не съм припадал, разделяйки се с нея.“
После от тази първа част преминаваше към втората и си казваше: „Ако тя го обича повече, отколкото аз я обичам, то тя трябва да страда още повече, отколкото страдам аз. В такъв случай тя страда много.“
Откъдето преминаваше към третата част на своята дилема, сиреч към заключението, заключение толкова по-логично, защото се свързваше отново с встъплението: „И наистина тя страда повече от мен, защото припадна, а аз не припадам.“
Оттам идваше това голямо състрадание, което караше Питу да мълчи пред Бийо по отношение на Катрин, мълчаливост, която усилваше безпокойството на Бийо, изразяващо се в нарастващи удари с камшик, които достойният арендатор нанасяше непрестанно и с все сила по хълбоците на коня, нает в Дамартен. Така че към четири часа следобед конят, двуколката и двамата пътници, които бяха в нея, спряха пред портата на фермата, където кучешкият лай скоро оповести присъствието им.