Но бедното момиче беше тъжно. Радостта й от сутринта беше изчезнала, както изчезва свежият усмихнат лъч на зората в буреносните облаци на пладнето.
Чрез схватката си с абат Фортие, чрез прочитането от него на Декларацията за правата на човека баща й бе хвърлил предизвикателство към духовенството и благородничеството; предизвикателство, което беше толкова по-ужасно, защото идваше от низините.
Тя беше помислила за Изидор, който вече не беше нищо… Поне нищо повече от всеки друг човек. Катрин не съжаляваше нито за титлата, нито за сана, нито за богатството му — тя би обичала своя Изидор и като прост селянин. Но й се струваше, че са жестоки, несправедливи и груби към този млад човек. Струваше й се, че баща й в крайна сметка, отнемайки титлите и привилегиите му, вместо един ден да го приближи до нея, би трябвало с това да го отдалечи завинаги.
56.
Под прозореца
Церемонията, за която току-що разказахме и която чрез създаването на отделни федерации имаше за цел да свърже помежду им всички общини във Франция, беше само прелюдия към голямото обединение, което трябваше да се състои в Париж на 14 юли 1790 година.
В тези отделни федерации общините предварително оглеждаха кандидатурите на делегатите, които щяха да изпратят на церемонията по създаване на обща федерация.
Ролята, която Бийо и Питу бяха играли през онзи ден, неделя, 18 октомври, естествено ги определи като представители на техните съграждани, когато дойдеше денят на създаването на общата федерация.
Но, очаквайки този велик ден, всички се бяха върнали към условностите на обичайния живот, от които бяха излезли благодарение на труса, с който бе разтърсило спокойните провинциални обичаи това паметно събитие. Когато говорим за спокойните провинциални обичаи, ние не искаме да кажем, че в провинцията животът тече по-малко от другаде, развеселяван от радости и помрачаван от мъки. Няма поток, колкото и малък да е, като се започне от този, който ромони покрай тревите на овощната градина на някой беден селянин, та се стигне до величествената река, която слиза от Алпите, сякаш от някой трон, за да се хвърли в морето като някой завоевател, който да няма по бреговете си, скромни или горделиви, осеяни с великденчета или извезани с градове, своите слънчеви и сенчести промеждутъци.
И ако се съмняваме в това, след двореца Тюйлери, където въведохме нашите читатели, фермата на татко Бийо, която пак посетихме, би могла да ни даде един пример.
Само на повърхността всичко изглеждаше спокойно и почти весело. В действителност сутрин, към пет часа, голямата порта — водеща по посока на долината, в която се простираше гората, през лятото приличаща на зелена завеса, а през зимата на тъмен воал — се отваряше. Сеячът излизаше пеша със своята торба с пшеница, примесена с въглени, на гърба. Орачът на кон отиваше да търси в полята разпрегнатия в края на снощната бразда плуг. Краварката, повела мучащото си стадо, водено от бика, величествен властелин, следван от своите крави и юници, между които вървеше неговата предпочитана крава, която се разпознаваше по благозвучния звънец. Най-накрая, след всички тях, яхнал своя скопен нормандски кон, вървящ в раван, идваше Бийо, господарят, душата, животът на целия този миниатюрен свят и на цялото му малобройно население.
Един незаинтересуван наблюдател изобщо не би обърнал внимание на излизането на Бийо. В погледа му, прикрит от сенчестите вежди и изследващ околността, в наострените уши, внимаващи за всеки шум, в онзи кръг, описван около фермата, докъдето стигне погледът му, подобен на този на ловеца, който открива някоя следа и обхваща очертанията й, един безразличен зрител би видял само един собственик, който се убеждава, че денят ще бъде хубав и че през нощта вълците не са нападнали стадата му, глиганите — картофите, а зайците — детелината, и си стоят в гората, убежище, в което може да ги достигне единствено царственото олово на херцог Д’Орлеан и неговите горски пазачи.
Но за някой, който знае какво се таеше в душата на добрия арендатор, всеки от жестовете му би придобил най-голямо значение. Онова, което гледаше в мрачината, беше дали някой скитник не се приближава, или не се отдалечава крадешком от фермата. Онова, за което се ослушваше в тишината, беше дали от туфите върби, ограждащи пътя, или от отводнителните канавки, отделящи фермата от гората в долината, не достига някое тайнствено повикване до стаята на Катрин. Онова, което погледът му така изпитателно търсеше по земята, бе дали не е запазила някой отпечатък, който с лекотата си и малкия си размер би издал аристократичност.