— Как съм със здравето ли? Вие сте много мил, драги господин Питу. Благодарение на грижите, които положихте за мен, докато боледувах, и които продължихте да полагате, след като се посъвзех, аз съм почти излекувана.
— Почти излекувана! — подхвана Питу с въздишка. — Бих искал да сте съвсем добре.
Катрин се изчерви, въздъхна на свой ред, взе ръката на Питу, сякаш щеше да му казва нещо важно, но несъмнено промени намерението си, защото я пусна, направи няколко крачки из стаята си, сякаш търсеше кърпичката си, и като я намери, прекара я по челото си, покрито с пот, макар да беше един от най-студените дни в годината.
Нито едно от тези движения не убягна от изпитателния поглед на Питу.
— Имате да ми казвате нещо, госпожице Катрин? — попита той.
— Аз ли?… Не… Нищо… Лъжете се, драги Питу — отвърна девойката с променен глас.
Питу направи усилие.
— Ами, видите ли, госпожице Катрин — каза той, — ако имате нужда от мен, не се стеснявайте.
Катрин се замисли или по-скоро се поколеба за миг.
— Скъпи Питу — каза тя, — вие сте доказали, че при случай мога да разчитам на вас и аз съм ви много признателна за това. Но още веднъж ви благодаря.
После добави с тих глас:
— Дори няма нужда да ходите тази седмица в пощата. Вече няма да получавам писма.
Питу беше готов да отговори, че се съмнява, но искаше да види докъде стига доверието на девойката към него. Тя се ограничи с препоръката, която току-що споменахме и която имаше за цел просто да не кара всяка сутрин Питу да ходи без нужда до пощата. При все това в очите на Питу препоръката придоби някакво по-голямо значение. Не би имало друга причина за Изидор да не пише, освен ако не се е върнал от Париж. Ако Изидор не пише повече на Катрин, то е защото разчита да я види.
Кой би могъл да каже на Питу, че това писмо от Париж, което беше поставил същата сутрин в хралупата на върбата, не съобщаваше на Катрин за предстоящото завръщане на любимия й? Кой би могъл да му каже, че този поглед, зареян в пространството и съсредоточен едва когато бе открил неговото присъствие, не търсеше в покрайнините на гората някакъв знак, който да покаже на девойката, че любимият й вече се беше завърнал?
Питу почака, за да даде на Катрин време спокойно да вземе решение дали да му признае нещо важно. После, като видя, че продължава да мълчи, Питу каза:
— Госпожице Катрин, забелязахте ли промяната, която става с господин Бийо?
Девойката потръпна.
— А! Забелязали ли сте нещо? — отвърна тя на въпроса с въпрос.
— Госпожице Катрин — каза Питу, поклащайки глава, — ще се случи така, че в един момент, кога — не зная, когато този, който е причината за тази промяна, ще си има неприятности. Това ви го казвам аз, чувате ли?
Катрин побледня. Но продължавайки да гледа все така втренчено Питу, девойката го попита:
— Защо казвате този, а не тази? Може би някоя жена, а не мъж, ще пострада от този прикрит гняв…
— Ах, госпожице Катрин! — каза Питу. — Вие ме плашите. Има ли нещо, от което да се страхувате?
— Приятелю — каза Катрин, — страхувам се от онова, от което може да се страхува едно бедно момиче, забравило своето положение и обичащо по-високопоставен, страхувам се от един разгневен баща.
— Госпожице — каза Питу, опитвайки се да даде съвет, — струва ми се, че на ваше място…
Той се спря.
— Струва ви се, че на мое място?… — повтори Катрин.
— Е, добре, струва ми се, че на ваше място… Ама не! — каза той. — Вие щяхте да умрете от едно негово обикновено отсъствие. Ако се наложи да се откажете от него, то ще си бъде истинско умиране, а аз не искам да умирате. Ако трябва да ви виждам болна и тъжна, предпочитам да ви видя както тогава там, на края на Пльо… Ах, госпожице Катрин, колко е злополучно всичко това!
— Шшт! — каза Катрин. — Да говорим за нещо друго или да не говорим въобще, ето го баща ми.
Питу се обърна по посока на погледа, хвърлен от Катрин, и наистина видя арендатора да се приближава, яздейки коня си в едър тръс. Като забеляза човек при прозореца на Катрин, Бийо се спря. После, несъмнено разбрал с кого си има работа, продължи пътя си. Питу направи няколко крачки към него, усмихвайки се при идването му и държейки шапката си в ръка.
— Аха! Ти си тук, Питу — каза Бийо. — Вечеря ли ще искаш, моето момче?
— Не, господин Бийо — каза Питу, — не бих си позволил това. Но…
В този миг му се стори, че погледът на Катрин го окуражава.
— Но, какво? — подхвана Бийо.
— Но… ако ме поканите, ще приема.
— Е, добре — каза арендаторът, — каня те.
— Тогава — отвърна Питу, — приемам.