— Не, синко — каза кралицата.
— Тогава — въздъхна детето — сигурно са много гладни!
И като спря да се оплаква, то се опита да заспи. Горкичкото кралско дете, няколко пъти преди да умре, напразно щеше да моли за хляб!
На бариерата отново спряха, този път не за да си починат, а за да се ознаменува пристигането.
Това пристигане трябваше да бъде ознаменувано с песни и танци.
Странно спиране, тъй като то беше също толкова заплашително в радостта си, колкото другите спирания в ужаса си!
И наистина продавачките слязоха от конете си, тоест от конете на пазачите, като оставиха в джобовете на седлата сабите и карабините. Жените и преносвачите от халите слязоха от топовете, които се откриха зловещо.
Образува се кръг около каретата на краля, така че тя остана отделена от Националната гвардия и от депутатите. Чудесен знак за това, което щеше да се случи по-късно.
Този кръг, който най-добронамерено искаше покаже своята радост на кралското семейство, пееше, викаше, крещеше, жените целуваха мъжете, а мъжете ги караха да подскачат като на безсрамните събори в Тение.
Всичко това се случваше в един мрачен и дъждовен ден, мракът почти се беше спуснал, така че хората бяха осветявани само от фитилите на топовете и от бенгалския огън и в редуващите се мрак и светлина те придобиваха недействителни, дори дяволски сенки.
След почти половинчасови викове, крясъци, песни, танци в калта кортежът извика мощно „ура“. Всеки, който разполагаше със заредена пушка — мъж, жена, дете, я изпразни във въздуха, без да се притеснява, че куршумите ще паднат след малко, плискайки в локвите като тежък град.
Дофинът и сестра му плачеха. Те толкова се бяха изплашили, че вече не изпитваха глад.
Вървейки покрай кейовете, пристигнаха на площада пред двореца.
Там войските се бяха събрали под формата на квадрат, за да попречат на всяка друга карета, освен кралската, да премине и на всеки, освен ако не е член на кралското семейство или на Събранието, да влезе в Кметството.
Кралицата забеляза Вебер, който беше неин доверен камериер и неин млечен брат. Той беше австриец и я беше последвал от Виена. Сега се мъчеше да влезе с нея в двореца, като пренебрегваше заповедта.
Тя го извика.
Той дотича.
Когато беше видял във Версай, че Националната гвардия се ползва с почести, за да си придаде повече важност, благодарение на която можеше да бъде полезен на кралицата, Вебер се бе облякъл като тях и към обикновения си костюм на доброволец бе добавил нашивки на офицер от щаба.
Оръженосецът, отговарящ за конете на кралицата, му беше заел кон.
И за да не събужда никакви подозрения, докато пътуваха, той стоеше настрана с намерението, разбира се, да се приближи, ако кралицата има нужда от него. Така че когато кралицата го видя и го извика, той дотича веднага.
— Защо се опитваш да прекрачиш заповедта, Вебер? — попита го кралицата, която беше запазила навика си да му говори на „ти“.
— За да бъда близо до Нейно величество, госпожо.
— В Кметството няма да ми бъдеш полезен — каза кралицата, — докато на едно друго място може да си ми полезен.
— Къде, госпожо?
— В Тюйлери, скъпи Вебер, в Тюйлери, където никой не ни чака и където, ако ти не отидеш преди нас, няма да намерим нито легло, нито стая, нито парче хляб.
— А! — каза кралят. — Това е чудесна идея, госпожо!
Кралицата беше говорила на немски, а кралят, който разбираше немски, но не можеше да говори, отговори на английски.
Хората също чуха, но не разбраха. Този странен език, към който изпитваха инстинктивен страх, породи шепот. Шепотът заплашваше да премине във вой, когато войските се разделиха пред каретата на кралицата и отново се събраха след нея.
Байи, една от трите известни личности на епохата, вече видяхме при първото пътуване на краля. Тогава щиковете, пушките и дулата на оръдията се губеха под букети цветя, забравени при сегашното второ пътуване. Сега той чакаше краля и кралицата до един импровизиран трон. Слабо скован трон, слабо скрепен трон, пукащ под велура, който го покриваше. Трон, направен само за случая!
Кметът на Париж каза на краля почти същото, което му каза и при първото пътуване.
Кралят отговори:
— Винаги идвам с удоволствие и с доверие сред жителите на моя мил град Париж.
Кралят каза това тихо. Гласът му беше отслабнал от умората и глада. Байи повтори думите му по-високо, за да може всеки да ги чуе.
Само дето волно или неволно пропусна думите „и с доверие“.
Кралицата забеляза това.
Язвителността й най-накрая намери къде да се излее.
— Извинете, господин кмете — каза тя достатъчно високо, за да могат тези, които ги бяха наобиколили, да не изпуснат нито една дума от това, което ще каже, — или не сте чули добре, или имате къса памет!