— Още не зная — отвърна Бийо. — Всичко, което знам, е, че ще стоя в засада.
— Аха, да! Разбирам — каза бай Клуис, — дивите прасета на господин херцог Д’Орлеан лакомеят за вашите батати и вие сте си казали: „Колкото по-малко изядат, толкова повече зимнина ще има.“
Настъпи мълчание, смущавано само от задъханото дишане на Катрин. Очите на Питу се местеха от горския пазач към Бийо и от Бийо към дъщеря му. Той се мъчеше да разбере какво става и не успяваше. Що се отнася до стрина Бийо, то нямаше нужда да търси някакво обяснение по лицето й. Тя не разбираше нищо от онова, за което се говореше, още по малко от онова, което се подразбираше.
— А, значи така! — продължаваше да следва мисълта си дядо Клуис. — Ако тези куршуми са за глигани, то може би са твърде малки, видите ли. При коравата кожа на тези господа, без да се смята, че налитат и на ловеца. Виждал съм глигани, които имат по пет-шест, та и по осем куршума, и то големи, от по една шеста от ливрата, между кожата и месото и нищо им няма.
— Не са за глигани — каза Бийо.
Питу не можа да устои на любопитството си.
— Извинете, господин Бийо — каза той, — но като не са за стрелба по мишени, като не са за глигани, тогава за какво са тези куршуми?
— За да стрелям по един вълк — каза Бийо.
— Е, добре, ето каква била работата, ще стреляте по вълк — каза дядо Клуис, изваждайки от джоба си дванайсетте куршума и изсипвайки ги в една чиния, където те паднаха потраквайки. — Що се отнася до тринайсетия, той е в корема на заека… А! Не знам колко е далекобойна със сачми вашата пушка, но куршумите ги изстрелва на много добро разстояние.
Ако Питу беше погледнал Катрин, щеше да види, че тя е близо до припадък. Но докато дядо Клуис говореше, той не гледаше към девойката. Така че когато старият горски пазач каза, че тринайсетият куршум е в корема на заека, Питу не можа да се сдържи и стана, за да провери дали е така.
— Бога ми, вярно е! — каза той, пъхайки малкия си пръст в дупката от куршума. — Личи си, че е ваша работа, дядо Клуис. Господин Бийо, вие стреляте добре, но още не сте убивали заек така, с куршум, а не със сачми.
— А, няма значение! — каза Бийо. — След като животното, по което ще стрелям, е двайсет пъти по-голямо от заек, надявам се да не пропусна.
— Истина е — каза Питу, — че един вълк… Ама вие говорите за вълци, има ли ги в кантона? Чудна работа, преди снега…
— Да, учудващо е, но при все това е така.
— Сигурен ли сте, господин Бийо?
— Съвсем съм сигурен — отвърна арендаторът, гледайки едновременно Питу и Катрин, което не беше трудно, защото бяха седнали един до друг. — Овчарят е видял един тази сутрин.
— Къде го е видял? — попита простодушно Питу.
— По пътя от Париж за Бурсон, близо до сечището на Ивор.
— А! — отвърна Питу, гледайки на свой ред Бийо и Катрин.
— Да — продължи все така спокойно Бийо, — вече са го забелязали миналата година и ме бяха предупредили. Известно време мислехме, че си е отишъл и няма да се върне, но…
— Но?… — попита Питу.
— Но изглежда се е върнал — каза Бийо — и пак се навърта около фермата. Ето защо казах на бай Клуис да почисти пушката ми и да ми излее куршуми.
Това беше всичко, което Катрин можа да понесе. Тя нададе нещо като приглушен вик, стана и, залитайки, тръгна към вратата. Питу, било от простодушие, било от безпокойство, също се надигна и като видя Катрин да се олюлява, се хвърли да я подкрепи. Бийо хвърли страховит поглед към вратата. Но честното лице на Питу изразяваше твърде голямо учудване, за да бъде заподозрян неговият собственик в съучастие с Катрин. Без да се грижи по-нататък нито за Питу, нито за дъщеря си, той продължи разговора.
— Та значи казвате, дядо Клуис, че за да бъде по-сигурен изстрелът, би било добре да увия куршумите в парчета намазнена кожа?
Питу чу въпроса, но не чу отговора, защото влизайки в този момент в кухнята, където настигна Катрин, той усети, че девойката увисва в ръцете му.
— Ама какво ви е? Боже мой! Какво ви става? — попита Питу, уплашен.
— О! Не разбирате ли? — каза Катрин. — Той знае, че Изидор се е върнал тази сутрин в Бурсон и иска да го убие, ако се приближи до фермата.
В този момент вратата на трапезарията се отвори, а на прага се появи Бийо.
— Драги Питу — каза той с толкова твърд глас, че не позволяваше никакво противоречие, — ако наистина си дошъл за зайците на чичо Лажьонес, мисля, че е време да вървиш да залагаш примките. Разбираш, че ако отидеш по-късно, няма да видиш нищо.