Оттук идваха всички подробности, за които разказахме и които, незначещи нищо за непредубедения поглед, придобиваха значение в очите на Катрин, а след обяснението й, и в очите на Питу.
Видяхме как Катрин, досещайки се за плана на баща си, не бе опитала да се противопостави по друг начин, освен предупреждавайки Изидор, постъпка, от която за щастие я бе възпрял Питу, защото на пътя вместо Изидор, тя щеше да се срещне с баща си.
Катрин познаваше твърде добре ужасния характер на баща си, за да се опитва да му повлияе с молби. Това би значело просто да ускори разразяването на бурята, да предизвика удара на мълнията, вместо да го отклони.
Всичко, към което се стремеше, бе да предотврати един сблъсък между баща си и любимия си.
О, колко горещо бе искала в този миг това отсъствие, което едва не я бе накарало да умре, да беше продължило! Как би благословила гласа, който би й казал: „Той е заминал!“, ако би добавил: „Завинаги!“
Питу разбираше това така добре, както и Катрин, ето защо се предложи на девойката за посредник. Все едно дали виконтът щеше да дойде пеша или на кон, той се надяваше да го види или да го чуе навреме, да изскочи пред него и с две думи да му разясни положението и да го уговори да избяга, обещавайки да му донесе на другия ден вести от Катрин.
Питу стоеше долепен до върбалака, сякаш беше част от това растително семейство, сред което се намираше, насочвайки привикналите си към нощта, долините и горите сетива, за да забележи някоя сянка или да долови някой звук.
Изведнъж му се стори, че чува зад себе си, идващ от гората, шум от забързаните крачки на един мъж, който върви по нечии следи. Понеже стъпките му се сториха твърде тежки за младия и елегантен виконт, той заобиколи бавно и по един почти незабележим начин своята върба и на трийсетина крачки забеляза арендатора, с пушка на рамо.
Той беше чакал, както бе предвидил Питу, на кръстопътя Бурж-Фонтен. Но като не беше видял никого да излиза по пътеката, бе помислил, че се е излъгал, и се връщаше, за да застане на пусия, както сам си беше казал, срещу прозореца на Катрин, убеден, че именно през този прозорец виконт дьо Шарни ще се опита да влезе при нея.
За нещастие случайността пожела той да избере като място за засада същата туфа върби, в която се укриваше Питу.
Питу отгатна намерението на арендатора. Той нямаше намерение да му оспорва мястото. Плъзна се по дължината на наклона и изчезна в рова с глава, скрита зад стърчащите корени на върбата, която Бийо беше избрал, за да се облегне. За щастие вятърът духаше доста силно. Без него Бийо сигурно би могъл да чуе ударите на сърцето на Питу.
Но трябва да кажем, че за чест на възхитителната натура на нашия герой той не се замисляше за личната си безопасност толкова, колкото беше отчаян, че би могъл не по своя воля да не удържи дадената на Катрин дума. Ако господин дьо Шарни дойдеше и на господин дьо Шарни му се случеше някакво нещастие, какво щеше да си помисли тя за Питу? Че я е предал може би.
Питу би предпочел да умре пред мисълта, че Катрин можеше да помисли, че я е предал.
Но не можеше да направи нищо, освен да остане на мястото си и най-вече да остане неподвижен — най-малкото движение би го издало.
Измина четвърт час, без нещо да наруши нощната тишина. Питу хранеше една последна надежда — че ако за щастие виконтът дойде късно, Бийо ще се отегчи да чака, ще си помисли, че няма да дойде, и ще се прибере у дома.
Но изведнъж Питу, който поради положението си бе опрял ухо на земята, помисли, че чува галопа на един кон. Този кон, ако беше един, трябваше да идва по малката пътека, която достигаше до гората.
Скоро нямаше съмнение, че конят е само един. Той премина по пътя на шейсетина крачки от върбовата туфа. Чуваше се как копитата на животното отекват по чакъла, а една от подковите му, сблъскала се с камък, изтръгна няколко искри.
Питу видя арендатора да се навежда над главата му, за да се опита да види по-добре в тъмнината. Но нощта беше толкова черна, че дори окото на Питу, привикнало да прониква през тъмнината, видя само нещо като сянка да изскача на пътя и да изчезва зад ъгъла на каменната ограда на фермата.
Питу нито за миг не се усъмни, че това е Изидор, но се надяваше виконтът да влезе във фермата през някой друг вход, а не през прозореца. Бийо се опасяваше от същото, защото промърмори нещо като богохулство.
После настъпиха десет минути на ужасяваща тишина.
В края на тези десет минути Питу благодарение на острото си зрение различи една форма на края на стената. Конникът беше привързал коня си към едно дърво и се връщаше пеша.