Нощта беше толкова тъмна, че Питу се надяваше Бийо да не види това подобие на сянка или да го види твърде късно. Лъжеше се. Защото след секунда Питу чу два пъти над главата си сухото щракане от вдигането на ударниците на пушката.
Човекът, който се плъзгаше към стената, несъмнено също чу този звук, за който не може да се излъже ухото на никой ловец, защото се спря, опитвайки се да прониже тъмнината с поглед. Но това беше невъзможно.
По това време дори за секунда Питу видя над рова да се вдига цевта на пушката. Но, несъмнено, от това разстояние арендаторът не беше уверен, че ще улучи или се страхуваше да не допусне грешка, защото пушката, която се беше вдигнала бързо, се спусна бавно надолу. Сянката отново се раздвижи и продължи да се плъзга към стената. Тя видимо се приближаваше към прозореца на Катрин. Този път Питу чу ударите на сърцето на Бийо.
Питу се питаше какво би могъл да направи, с какъв вик би могъл да предупреди нещастния младеж, по какъв начин би могъл да го спаси. Но нищо не му идваше на ума и от отчаяние той зарови ръце в косите си!
Той видя как за втори път се вдига цевта на пушката. Но за втори път тя се отпусна надолу.
Жертвата беше още твърде далече. Изтече почти половин минута, през която младежът направи двайсетте крачки, които го деляха от прозореца. Стигнал до прозореца, той почука три пъти през равни промеждутъци. Този път нямаше вече съмнение, това беше любовник, и то любовник дошъл за Катрин. За трети път цевта на пушката се вдигна, докато Катрин, от своя страна, познала обичайния сигнал, отваряше прозореца.
Питу, задъхан, усети по някакъв начин напрежението на бойната пружина на пушката. Чу се ударът на кремъка върху подсипа, един блясък, подобен на този от светкавица, освети пътя, но никаква експлозия не последва тази светлина. Само барутът в подсипа беше изгорял.
Младият благородник видя опасността, която го заплашваше. Той понечи да тръгне право срещу огъня, но Катрин протегна ръка и каза тихо, притегляйки го към себе си:
— Нещастнико! Това е баща ми!… Той знае всичко!… Ела!…
И със свръхчовешка сила му помогна да се прекачи през прозореца и придърпа капаците след него. На арендатора му оставаше още един изстрел. Но двамата млади хора бяха така вплетени в прегръдка, че несъмнено той се боеше, ако стреля по Изидор, да не убие дъщеря си.
— О! — прошепна той. — Той ще трябва все пак да излезе, а излезе ли, няма да го пропусна.
В същото време с шилото на барутницата си той почисти подсипа на пушката и го зареди отново, та да не се повтори чудото, на което Изидор дължеше живота си. За пет минути всички шумове секнаха, дори дишането на Питу и арендатора, дори шумът от туптенето на сърцата им.
Изведнъж сред тишината отекна лаят на вързаните кучета в двора на фермата. Бийо тропна с крак, заслуша се за миг и тропна с крак отново:
— А-а! — каза той. — Тя ще го накара да избяга през овощната градина, по него лаят кучетата.
И като скочи над главата на Питу, той се приземи от другата страна на рова и въпреки нощта, благодарение на познаването на местността, изчезна като светкавица зад ъгъла на зида. Бийо се надяваше да стигне до другата страна на фермата едновременно с Изидор.
Питу отгатна маневрата му. С досетливостта на човек, привикнал с природата, той изскочи на свой ред от рова, пресече пътя по права линия, отиде направо при прозореца на Катрин, дръпна към себе си капака, който се отвори, влезе в празната стая, достигна кухнята, осветена от една лампа, хвърли се през двора, навлезе в прохода, който водеше към овощната градина, и като стигна там, благодарение на способността си да вижда в тъмното, видя две сенки, едната от които прекрачваше зида, а другата, в подножието на тази стена стоеше права, с протегнати ръце.
Но преди да скочи от другата страна на стената, младежът се обърна за последен път.
— Довиждане, Катрин — каза той, — не забравяй, че си моя.
— О, да, да! — отвърна девойката. — Но тръгвай, тръгвай!
— Да, тръгвайте, тръгвайте, господин Изидор! — извика Питу. — Тръгвайте!
Чу се шумът, предизвикан от падането на младежа на земята, после изцвилването на коня, който го беше познал, после бързите подскоци на коня, несъмнено подтикван от шпорите. После се чу първият изстрел, а след него и вторият.
При първия Катрин нададе вик и направи движение, сякаш да се хвърли на помощ на Изидор. При втория само въздъхна, силите я напуснаха и тя падна в ръцете на Питу.
А той, протегнал врат, се мъчеше да чуе дали конят продължава своя бяг със същата бързина, както преди изстрелите, и като чу, че галопът на животното се отдалечава, без да се забавя, каза поучително: