63.
Под четвъртото стъпало няма вече роднини
Прислужникът на Мирабо отиде да потърси кола на площада. По онова време си беше почти цяло пътешествие да се отиде в Аржантьой, докъдето днес се стига за единайсет минути, след десет години може би ще се отива за единайсет секунди.
Защо Мирабо беше избрал Аржантьой? Защото спомените от живота му, както току-що каза на доктора, бяха свързани с това малко градче и защото човек изпитва толкова голяма нужда да удвои краткия период на съществувание, който му е бил даден, та се захваща колкото може за миналото, за да не бъде увличан така бързо в бъдещето.
В Аржантьой неговият баща, маркиз Дьо Мирабо, бе умрял на 11 юли 1789 година, както трябваше да умре един добър благородник, който не желаеше да присъства на превземането на Бастилията. Така в началото на моста на Аржантьой Мирабо накара да спрат колата.
— Пристигнахме ли? — попита докторът.
— И да, и не. Въобще не сме стигнали до замъка на Маре, който е разположен на четвърт левга отвъд Аржантьой. Но това, което правим днес, драги докторе, бях забравил да ви кажа, изобщо не е обикновено посещение. То е поклонение и то поклонение с три спирки.
— Поклонение! — усмихна се Жилбер. — И на кой светец?
— На свети Рикети, скъпи мой докторе. Това е един светец, когото не познавате. Един светец, канонизиран от хората. Наистина, много се съмнявам, че добрият Бог, ако предположим, че той се занимава с всички глупости на този нещастен свят, би одобрил тази канонизация. Но въпреки това не е по-малко сигурно, че тук пукна Рикети, маркиз Дьо Мирабо, приятел на народа, доведен до мъченическа смърт от разпуснатостта и развалата на недостойния му син Оноре-Габриел-Виктор Рикети, граф Дьо Мирабо.
— А, вярно! — каза докторът. — Баща ви беше умрял в Аржантьой. Простете, че съм забравил това, драги графе. Извинението ми се състои в това, че бях пристигнал от Америка, когато ме арестуваха по пътя от Хавър за Париж в първите дни на юли и се намирах в Бастилията, когато той е умрял. Излязох на четиринайсети юли заедно с още седмина затворници, които бяха вътре, и колкото и да е било голямо това събитие, то е било ако не факт, то поне подробност, която се е изгубила в огромните събития, разгърнали се през този месец… И къде живееше баща ви?
В момента, в който Жилбер задаваше този въпрос, Мирабо се спираше пред решетъчната порта на една къща, разположена на кея, срещу реката, от която беше отделена с една морава от около триста крачки и една завеса от дървета.
Като видя, че пред решетката спира човек, едно огромно куче провря главата си през пречките й и се опита да докопа мръвка от плътта или парче от дрехата на Мирабо.
— За Бога, докторе! — каза той, отдръпвайки се, за да избегне белите заплашителни зъби на кучето пазач. — Нищо не се е променило и тук ме приемат пак така, както когато баща ми беше жив.
В това време на стълбите се появи един младеж, накара кучето да млъкне, повика го при себе си и се приближи към двамата пътници.
— Простете, господа — каза той, — стопаните нямат вина за приема, оказан ви от кучето. Мнозина разхождащи се спират пред тази къща, която беше обитавана от маркиз Дьо Мирабо, и понеже Картуш не може да разбере историческия интерес, който се проявява към жилището на неговите скромни стопани, вечно ръмжи. В колибата, Картуш!
Младежът направи заплашителен жест и кучето отиде, все така ръмжейки, да се скрие в колибата си, през чийто отвор се показаха навън двете му лапи, върху които положи муцуната си с остри зъби, кървавочервен език и очи, изпълнени с огън. В това време Мирабо и Жилбер размениха погледи.
— Господа — продължи младежът, — сега зад тази решетка има само един домакин, готов да отвори и да ви приеме, ако любопитството ви не се ограничава до това да разгледате само отвън.
Жилбер сбута Мирабо с лакът в знак, че на драго сърце би посетил вътрешността на къщата. Мирабо го разбра. Впрочем и той изпитваше същото желание като Жилбер.
— Господине — каза той, — вие прочетохте скритите ни мисли. Ние знаем, че тази къща е била обитавана от приятеля на народа и сме любопитни да я посетим.
— И вашето любопитство ще се удвои, господа — каза младежът, — когато узнаете, че два-три пъти по време на пребиваването на бащата, тя е била почетена с посещение от знаменития му син, който, ако се вярва на преданието, не е бил посрещан винаги както е заслужавал и както ще го посрещнем ние, ако го обхване желанието, обзело и вас, господа, на което бързам да се подчиня.
И покланяйки се, младежът отвори портата на двамата посетители, затвори я отново и тръгна пред тях. Но Картуш не изглеждаше разположен да ги остави да се радват на предложеното им гостоприемство. Той се устреми отново със страшен лай навън от колибката си. Младежът се хвърли между кучето и онзи от гостите си, към когото кучето изглеждаше особено настървено. Но Мирабо отстрани с ръка младия човек.