Мирабо погледна младежа в лицето.
— Аха! — рече. — Значи има и хора, които мислят така за граф Дьо Мирабо?
— Да, господине — каза младежът, — и дори с риск да не ви хареса, най-напред аз мисля така.
— О! — подхвана Мирабо, смеейки се. — Не бива да казвате това толкова високо в тази къща, младежо, защото стените ще се срутят върху главата ви.
После, като поздрави почтително стареца и любезно двете девойки, той пресече градината, като направи с ръка приятелски знак на Картуш, който му отвърна с нещо като изръмжаване, в което се смесваха остатъците от непокорство и подчинението.
Жилбер последва Мирабо, който нареди на кочияша да влезе в града и да спре пред църквата. Обаче на ъгъла на първата улица той накара да спрат колата и като извади от джоба си една визитна картичка, каза на прислужника си:
— Тейш, предайте от мое име тази картичка на младежа, който не е на моето мнение по отношение на граф Дьо Мирабо.
После продължи с въздишка:
— Ах, докторе! Ето един, който още не е прочел „Голямото предателство на господин Дьо Мирабо“!
Тейш се върна. Младежът го следваше.
— О, господин графе! — каза той с нотка на възхищение, която не можеше да се сбърка. — Окажете и на мен честта, която оказахте на Картуш, да целуна ръката ви.
Мирабо разтвори ръце и притисна младежа до гърдите си.
— Господин графе — каза той, — наричам се Морне. Ако някога се нуждаете от някого, който да умре вместо вас, спомнете си за мен.
В очите на Мирабо се появиха сълзи.
— Докторе! — каза той. — Ето хората, които ще ни наследят. Честна дума, мисля, че струват повече от нас!
64.
Една жена, която прилича на кралицата
Колата спря пред вратите на църквата в Аржантьой.
— Бях ви казал, че не съм се връщал в Аржантьой от деня, когато баща ми ме изгони от дома си с удари с бастун. Заблудил съм се — върнах се в деня, когато откарах тялото му в тази църква.
И Мирабо слезе от колата, взе шапката си в ръка и гологлав, с бавна и тържествена крачка влезе в църквата. У този странен човек имаше толкова противоречиви чувства, че проявяваше религиозни прищевки във времена, когато философията бе над всичко, а някои достигаха във философията чак до атеизъм.
Жилбер го последва на няколко крачки по-назад. Той видя Мирабо да пресича цялата църква и съвсем наблизо край олтара на Девата да отива и да се обляга на една масивна колона, чийто романски капител носеше изписана дата от XII век.
Главата му се наклони, очите му се втренчиха в една черна плоча, намираща се в центъра на параклиса. Докторът бе любопитен какво е погълнало така мисълта на Мирабо — очите му проследиха посоката на погледа и се спряха върху следния надпис:
Тук почива
Франсоаз дьо Кастелан, маркиза Дьо Мирабо — пример за милосърдие и добродетел; щастливо омъжена, щастлива майка. Родена в Дофине през 1685 година; умряла в Париж през 1769 година. Погребана в Сен-Сюлпис. После пренесена тук, за да бъде събрана в гроба със своя достоен
Син
Виктор дьо Рикети, маркиз Дьо Мирабо, наречен Приятелят на народа; Роден в Пертюи, Прованс, на 14 октомври 1715 г. Починал в Аржантьой на 11 юли 1789 г.
Молете се на Бога за душите им.
Религията на смъртта е толкова могъща, че доктор Жилбер наведе за миг глава и потърси дали в паметта му не е останала някоя молитва, за да отвърне на поканата, която отправяше до всеки християнин надгробният камък, който беше пред очите му.
Но ако някога в детството си Жилбер, което е нещо съмнително, е знаел да говори на езика на смирението и вярата, съмнението, тази гангрена на последния век, беше го заличила до последния ред от тази жива книга и философията беше написала на тяхно място своите софизми и парадокси.
Като видя, че сърцето му е пресъхнало, а устата — онемяла, той вдигна очи и видя две сълзи да се търкалят по могъщото лице на Мирабо, набраздено от страстите, както склоновете на един вулкан от лавата. Тези две сълзи странно развълнуваха Жилбер, той отиде до него и му стисна ръката. Мирабо разбра.
Сълзите, пролени в памет на онзи баща, който бе вкарал в затвора, измъчвал и изтезавал Мирабо, биха могли да бъдат неразбираеми или банални. Той побърза да изложи пред Жилбер истинската причина за тази чувствителност.
— Тя беше достойна жена — каза той, — тази Франсоаз дьо Кастелан, майката на баща ми. Когато всички ме намираха за отвратителен, тя се задоволяваше да ме намира за грозен. Когато всички ме мразеха, тя почти ме обичаше! Но онова, което обичаше повече от всичко, беше нейният син. Така че, както виждате, Жилбер, аз ги събрах. А мен с кого ли ще ме съберат? Чии ли кости ще почиват до моите?… Нямам дори куче, което да ме обича!