— Хм! — каза Мирабо.
— Разбирате, нали? — попита Жилбер.
— Вашата теория за отравянето с въглероден окис ли? Почти.
— Не, не това — искам да кажа, разбирате ли защо въздухът на замъка Маре не е подходящ за вас?
— Мислите ли, докторе?
— Сигурен съм.
— Това е твърде досадно, тъй като замъкът много ми харесва.
— Признавам, че сте вечен враг на самия себе си! Съветвам ви да потърсите височина, вие вземате плосък терен. Препоръчвам ви течаща вода, вие избирате застоялата.
— Но какъв парк! Ама погледнете, докторе, онези дървета там!
— Преспете една-единствена нощ на отворен прозорец или се разходете след единайсет часа вечерта под сянката на тези хубави дървета и на другия ден ще има какво да ми разказвате.
— Сиреч, вместо да бъда отровен само на половина, както съм сега, на другия ден ще бъда напълно отровен?
— Истината ли искате?
— Да. И вие ще ми я кажете, нали?
— О, с цялата й суровост! Познавам ви, драги графе. Вие идвате тук, за да избягате от света, но светът ще ви намери. Всеки влачи след себе си своята верига от желязо, от злато или от цветя. Вашата верига са удоволствията през нощта и изследванията през деня. Докато сте били млад, сладострастието ви е давало почивка от работата. Но работата е отнемала дните ви, а сладострастието е изтощавало нощите ви. Вие сам ми го казахте със своя винаги жив и изразителен език — чувствате се преминал от лятото в есента. Е, добре, скъпи графе, някой път, когато прекалите с удоволствията на нощта или пък вследствие на прекаляване с работа през деня, ще ми се наложи да ви пусна кръв, тогава, в този момент на загуба на сили, помислете дали сте по-годен да поглъщате въздуха, развален през нощта от големите дървета в парка, а през деня от блатните изпарения на тези заспали води. Какво искате тогава! Вие ще бъдете двама срещу мен и двамата по-силни от мен — вие и природата. Ще се наложи да отстъпя.
— И така, вие вярвате, драги ми докторе, че ще умра от вътрешностите си?… По дяволите! Причинявате ми мъка, като ми казвате това. Болестите на вътрешностите са продължителни и мъчителни! Бих предпочел някой светкавичен апоплектичен удар или някой аневризъм. Не можете ли да ми го уредите?
— О, скъпи графе! — каза Жилбер. — Не искайте нищо от мен в това отношение — това, което желаете, е направено или ще бъде направено. По мое мнение вътрешностите ви са само от второстепенно значение, сърцето е това, което играе и ще играе главна роля. За нещастие заболяванията на сърцето при хората на вашата възраст са многобройни и различни и не всички водят до мигновена смърт. Няма създадено общо правило, драги графе, чуйте добре това, но ще ви кажа по-скоро като наблюдател-философ, отколкото като лекар — острите заболявания при хората вървят в почти неизменен ред. При децата — на мозъка. При юношите — на гърдите. При възрастните — мозъкът или сърцето, сиреч това, което много е мислило и много е страдало. И така, когато науката каже последната си дума, когато съзиданието, изследвано от човека, открие и последната си тайна, когато за всяка болест бъде намерено лекарство, когато човекът, с някои изключения, като животните, които го заобикалят, няма да умира от друго, освен от старост, единствените два органа, които ще останат уязвими при него, ще бъдат мозъкът и сърцето, и все пак смъртта на мозъка ще бъде поради болест на сърцето.
— О, Боже! Нямате представа, скъпи докторе, колко ме заинтересувахте — каза Мирабо. — Слушайте, може да се каже, че сърцето ми знае, че говорите за него, вижте го как бие.
Мирабо взе ръката на Жилбер и я постави върху сърцето си.
— Е, добре — каза докторът, — ето, че се подкрепя това, което ви обяснявах. Как искате вие един орган, който споделя всички ваши вълнения, който ускорява или забавя ударите си, за да следва един обикновен разговор за патология, как искате, най-вече при вас, този орган да не е увреден? Вие сте живели от сърцето си, от него и ще умрете. Няма силно духовно чувство или остро физическо увреждане, които да не причиняват на човек нещо като треска. Няма треска, която да не причинява по-малко или по-голямо ускорение на биенето на сърцето. Е, добре, в тази работа, която е страдание и умора, защото се извършва не по нормалния ред, сърцето се износва, сърцето се уврежда. Оттам идва при старците хипертрофията на сърцето, сиреч твърде голямото му разрастване. Оттам идва аневризмът, сиреч смаляването му. Аневризмът води до разкъсване на сърцето, което е единствената мигновена смърт. Хипертрофията води до мозъчна апоплексия, смъртта, която понякога е по-бавна, но разумът е убит най-напред, следователно не съществува болката, понеже няма болка без чувството, което да оцени и измери тази болка. Е, добре, представете си, че сте обичали, че сте били щастлив, че сте страдали, че сте имали моменти на радост и часове на отчаяние, каквито никой друг не е имал и няма да има преди вас. Че сте достигнали до непознат триумф, че сте изпаднали до нечувани разочарования, че вашето сърце е изпращало четиридесет години кръвта ви в пламтящи водопади, устремени от центъра към крайниците. Че сте мислили, работили и говорили по цели дни. Че сте пили, смели сте се и сте се любили по цели нощи. И че сърцето ви, което сте похабили, с което сте злоупотребили, няма изведнъж да ви изневери? Хайде де, скъпи приятелю! Сърцето е като кесия — колкото и добре да е напълнена, когато бъркаш непрекъснато в нея, тя се изпразва. Но като ви показвам лошите страни на положението, позволете ми да ви открия и добрите. На сърцето му трябва време, за да се изхаби. Не карайте вашето да се вълнува, както правите, не искайте от него да работи повече, отколкото е по силите му, не му поднасяйте вълнения, които не може да издържи, поставете се в условия, които изобщо да не довеждат до голямо безредие в трите основни функции на живота — дишането, което става чрез дробовете, кръвообращението, което се извършва от сърцето, и храносмилането, което става в червата, и вие можете да живеете още двайсет, още трийсет години и може да умрете просто от старост. Докато, ако искате да вървите към самоубийство, о, Боже мой! Няма нищо по просто за вас от това, да забавите или ускорите смъртта си по ваша воля. Представете си, че карате два необуздани коня, които са ви повлекли, вас, техния кочияш. Накарайте ги да вървят ходом и те ще изминат за дълго време дълъг път. Оставете ги да препуснат в галоп и те, като конете на слънцето, за един ден ще пробягат цялата окръжност на небето.