— Да — отвърна Мирабо, — но през този ден ще топлят и ще светят, което все пак е нещо. Елате, докторе, става късно, ще размисля над всичко това.
— Помислете за всичко — каза докторът, като последва Мирабо. — Но като начало на подчинението пред заповедите на Силата, обещайте ми най-напред да не наемате този замък. Около Париж ще намерите десет, двайсет, петдесет, които ще ви предложат същите предимства.
Може би Мирабо, отстъпвайки пред този глас на разума, щеше да обещае. Но изведнъж сред първите сенки на вечерта му се стори, че иззад една завеса от цветя се появява главата на една жена с пола от бяла тафта с розови волани. Тази жена, поне така се стори на Мирабо, му се усмихваше. Но той нямаше време да се увери в това, защото в мига, когато Жилбер долови, че с неговия болен става нещо ново, потърси с очи, за да разбере сам какво е причинило нервното потръпване на ръката, върху която се беше облегнал, главата стремително се скри и на прозореца на павилиона вече се виждаха само леко разлюлените клонки на розовите храсти, хелиотропите и карамфилите.
— Е, какво — подхвърли Жилбер, — вие не ми отговаряте.
— Скъпи докторе — каза Мирабо, — нали си спомняте какво казах на кралицата, когато, разделяйки се с мен, тя ми даде да целуна ръката й: „Госпожо, чрез тази целувка монархията е спасена!“
— Да.
— Е, добре, аз поех едно тежко задължение, докторе, особено ако ме изоставят, както и правят. При все това не ми се ще да не го изпълня. Нека не презираме самоубийството, за което говорехте, докторе. Това самоубийство ще се окаже може би единственият начин да изляза с чест от тази работа.
На по-следващият ден, с дългосрочен договор за наем, Мирабо нае замъка Маре.
66.
Марсово поле
Вече се опитахме да накараме читателите ни да разберат с какви неразривни връзки федерацията бе свързала цяла Франция и какъв ефект бе предизвикало в Европа индивидуалното обединение, предшестващо общата федерация.
Европа ще разбере някой ден, но кога ли — това време е скрито в облаците на безкрайното бъдеще, — та, Европа, казваме ние, ще разбере, че един ден тя също ще образува една огромна федерация от граждани, едно колосално братско общество.
Мирабо бе подтикнал към тази велика федерация. На страховете, които беше изказал кралят, той бе отговорил, че ако има някакво спасение за монархията във Франция, то е необходимо да се търси не в Париж, а в провинцията.
Впрочем от това събиране на хора от всички краища на Франция щеше да произлезе едно голямо предимство. Кралят щеше да види своя народ, а народът щеше да види своя крал. Когато цялото население на Франция, представено от триста хиляди федерати — буржоа, магистрати, военни, викаше: „Да живее нацията!“, колкото и да се опитваха да заслепят краля, няколкото придворни вече нямаше да могат да му разправят, че Париж, воден от шепа бунтари, е поискал една свобода, каквато останалата част от Франция съвсем не иска. Не, Мирабо разчиташе на здравия разум на краля. Не, Мирабо разчиташе на здравия разум на монархията, още така жив по онова време в сърцата на французите, и той предвещаваше, че от този необичаен, непознат, нечуван допир на един монарх с неговия народ щеше да последва свещен съюз, който никаква интрига не би могла да разтрогне.