Другият бе млад, двайсетинагодишен човек, с открито и усмихнато лице, големи сини очи, бели зъби и руси коси, стоящ здраво на големите си яки крака. Той вдигаше с широките си ръце огромни товари. Буташе колички и гальоти, без никога да поспре, без да си почива, винаги пеейки и наблюдавайки с крайчеца на окото си своя другар, на когото казваше по някоя добра дума, на която онзи не отговаряше, носейки му чаша вино, която той отказваше, и се връщаше на мястото си, тъжно повдигайки рамене, започвайки отново да работи за десет души и да пее за двайсет.
Тези двама души бяха двама от делегатите от новия департамент Езн, които, отдалечени само на десет левги от Париж, щом чуха, че липсва работна ръка, бяха дотърчали с цялата възможна бързина, за да предложат, единият своята мълчалива работа, а другият — шумното си и весело сътрудничество.
Тези двама души бяха Бийо и Питу.
Да разкажем какво ставаше във Виле-Котре през третата нощ от тяхното пристигане в Париж, сиреч през нощта на пети срещу шести юли, точно когато ги открихме да дават най-доброто от себе си сред работниците.
67.
В която се вижда какво се е случило с Катрин, но не се знае какво ще я настигне
През тази нощ на пети срещу шести юли, към единайсет часа вечерта, доктор Рейнал, който се беше прибрал с надеждата — толкова често несбъдната при хирурзите и лекарите — да проспи цялата нощ, бе разбуден от три силни удара по вратата.
Както знаем, добрият доктор имаше навика, когато почукат или позвънят късно нощем, да отваря лично, за да може да влезе по-бързо във връзка с хората, които можеха да имат нужда от него.
И този, както и друг път, той скочи от леглото си, наметна халата си, обу пантофите и слезе възможно най-бързо по тясното стълбище. Колкото и да бързаше, несъмнено се видя твърде бавен на нощния посетител, защото той започна отново да чука, този път без да брои ударите и да мери силата си, когато вратата се отвори.
Доктор Рейнал разпозна същия лакей, който беше идвал да го търси през една друга нощ, за да го заведе при виконт Изидор дьо Шарни.
— Охо! — каза докторът при тази гледка. — Пак ли вие, приятелю? Това изобщо не е упрек, чувате ли? Но ако вашият господар отново е ранен, ще трябва да внимава — не е хубаво да се ходи по места, където валят куршуми.
— Не, господине — отвърна лакеят, — този път не е за господаря ми, но е за нещо, което не е по-малко спешно. Облечете се. Ето ви кон. Чакат ви.
На доктора не му трябваха повече от пет минути, за да се облече. Но този път, като прецени по гласа на лакея и най-вече по начина на чукане, че се налага да се намеси спешно, той се приготви за четири минути.
Лакеят, без да слиза от коня, задържа юздата на доктор Рейнал, който незабавно се метна на седлото и вместо да поеме наляво, излизайки от дома, както беше направил първия път, зави надясно, следвайки лакея, който му показваше пътя. Този път го водеха в посока, обратна на Бурсон.
Той пресече парка, навлезе в гората, оставяйки Арамон вляво от себе си, и попадна в една толкова неравна част на гората, че беше трудно да се върви по-нататък на кон. Изведнъж един човек, скрит зад дърво, се откри, правейки някакво движение.
— Вие ли сте, докторе? — попита той.
Докторът, който беше спрял коня си, тъй като не знаеше намеренията на новодошлия, позна при тези думи виконт Изидор дьо Шарни.
— Да, аз съм. Къде, по дяволите, карате да ме водят, господин виконт?
— Ще видите — отвърна Изидор. — Но слезте от коня, моля, и ме последвайте.
Докторът слезе — той започваше да разбира всичко.
— Аха! — рече той. — Става въпрос за акуширане, хващам се на бас?
Изидор хвана ръката му.
— Да, докторе, и от това следва, че ще ми обещаете да си мълчите, нали?
Докторът сви рамене като човек, който искаше да каже: „Ех, Боже мой! Бъдете спокоен, колко съм ги виждал такива!“
— Тогава елате оттук — каза Изидор, отвръщайки на мисълта му.
И сред самодивския чимшир, върху сухите, скърцащи листа, изгубени в тъмнината под гигантските букове, през чийто потръпващ листак от време на време се виждаше да премигва някоя звезда, двамата заслизаха към дълбините, където, вече казахме, конете не можеха да достигнат.
След няколко секунди докторът забеляза горната част на скалата на дядо Клуис.
— Охо! — каза той. — Да не би да отиваме в колибата на добряка Клуис?
— Не съвсем — отвърна Изидор, — но твърде наблизо.
И като заобиколи огромната скала, той отведе доктора пред вратата на огромната тухлена сграда, прилепена до колибата на стария горски пазач така добре, че би могло да се помисли, а в околностите и вярваха, че добрият човек е прибавил за по-голямо удобство това допълнение към жилището си.