Към пет часа сутринта колата пристигна при портата Сен Дьони. Но не можеше да премине по булевардите, защото бяха задръстени от хора по случай празника. Катрин подаде глава през прозорчето на вратичката, но още същия миг я прибра, надавайки вик и скривайки се на гърдите на Изидор. Първите хора, които разпозна сред федератите, бяха Бийо и Питу.
68.
14 юли 1790 година
Тази работа, която трябваше да превърне една огромна равнина в огромна долина между два хълма, благодарение на сътрудничеството на цял Париж беше завършена вечерта на 13 юли. Множество от работниците, за да са сигурни, че на другия ден ще имат своето място, си легнаха направо върху него, както победителите си лягат на бойното поле.
Бийо и Питу отидоха да се присъединят към федератите и бяха заели място сред тях на булеварда. Случайността направи, както видяхме, така, че мястото, предназначено за делегатите от Езн, беше точно там, където се сблъска с тях колата, отвеждаща в Париж Катрин и детето й. И наистина тази колона, състояща се само от федерати, се простираше от Бастилията до булевард „Бон-Нувел“.
Всеки бе направил възможно най-доброто, за да посрещне своите скъпи гости. Когато научиха, че пристигат бретонците — тези по-стари синове на свободата, — победителите от Бастилията вървяха пред тях чак до Сен Сир и ги охраняваха като техни домакини.
По онова време имаше и странни изблици на безкористие и патриотизъм. Съдържателите на странноприемници се обединиха и по общо съгласие, вместо да повишат цените, ги понижиха. Толкова за безкористието.
Журналистите, тези груби борци на всички времена, които водят непрестанна война помежду си с онази страст, която единствено вгорчава омразата им, вместо да ги сближава, та, журналистите поне двама, Лустало и Камий Демулен, предложиха един федерален съюз на пишещите. Те се отказваха от всякаква конкуренция, от всяка ревност. Обещаваха отсега нататък да не се състезават за друго, освен в името на общественото благо. Толкова за патриотизма.
За нещастие предложението за този пакт не получи отзвук сред пресата и остана в настоящето, както и в бъдещето като една върховна утопия.
От своя страна, и Събранието беше получило своята порция разтърсване от електричеството, което разтърсваше Франция като земетресение. Няколко дни преди това по предложение на господата Дьо Монморанси и Дьо Лафайет то бе ликвидирало наследственото благородничество, защитавано от абат Мори, син на селски обущар.
От февруари Събранието беше започнало с ликвидирането на наследствената отговорност за престъпления. Беше решило, по повод обесването на братята Агас, осъдени за фалшификация на търговски записи, че ешафодът няма повече да безчести нито децата, нито родителите на виновния.
Освен това в същия ден, когато Събранието унищожи наследствеността на привилегиите, както беше унищожило наследствената отговорност за престъпленията, един германец, един човек от бреговете на Рейн, който бе сменил името си Жан-Батист с името Анахарсис — Анахарсис Клооц — пруски барон, роден в Клев, се бе представил при преградата като депутат от човешкия род. Той водеше след себе си двайсетина души от всички нации, облечени в националните си носии, всички те изгнаници, идващи да поискат от името на народите си, единствените законни суверени, своето място във федерацията.
Едно място беше отредено за „Оратора на човешкия род“.
От друга страна, влиянието на Мирабо се усещаше всекидневно. Благодарение на този могъщ борец дворът печелеше привърженици не само сред седящите отдясно, но и на тези отляво. Събранието беше гласувало, бихме казали, почти с ентусиазъм, цивилна листа от двайсет и четири милиона за краля и доход от четири милиона за кралицата.
Това беше щедра отплата и за двамата за това, че бяха платили сто и осемте хиляди франка дългове на красноречивия трибун и за рентата от шест хиляди ливри, която му отпускаха всеки месец.
В крайна сметка Мирабо изглежда не се беше излъгал по отношение на духа на провинцията. Онези от федератите, които бяха приети от Луи XVI, носеха в Париж своя ентусиазъм към Събранието, но в същото време и обожанието си към монархията. Те вдигаха шапките си пред господин Байи, викайки: „Да живее нацията!“, но коленичеха пред Луи XVI и поставяха шпагите си в нозете му, викайки: „Да живее кралят!“
За нещастие кралят, който беше недотам поетична и рицарска натура, отвръщаше зле на тези пориви на сърцето.
За нещастие кралицата, твърде горда, ако може да се каже така, изобщо не оценяваше, както заслужаваха, тези свидетелства за вярност, идващи направо от сърцето.