Освен това, бедната жена! В мислите й имаше нещо тъмно, подобно на онези тъмни петна, осеяли лицето на слънцето. Това тъмно нещо, това петно, разяждащо сърцето й, беше отсъствието на Шарни.
На Шарни, който между другото можеше да я предупреди и който беше останал при господин Дьо Буйе.
За миг, когато беше видяла Мирабо, й хрумна мисълта, че за развлечение би могла да пококетничи с него. Могъщият гений бе поласкал нейното кралско и женско самолюбие, унижавайки се в краката й. Но в крайна сметка какво е геният за сърцето? Какво значение имаха за страстите тези триумфи на самолюбието, тези победи на високомерието? С очите си на жена кралицата бе видяла у Мирабо преди всичко материалния човек, с неговата болезнена пълнота, с набраздените надупчени от едрата шарка бузи, със зачервените му очи и с дебелия врат. Тя веднага го беше сравнила с Шарни. Шарни, елегантният благородник в разцвета на годините си, в зрелостта на красотата. Шарни с неговата блестяща униформа, която му придаваше вид на принц от битките, докато Мирабо с костюма си приличаше, когато геният не оживяваше могъщото му лице, на преоблечен каноник. Тя беше свила рамене и беше въздъхнала дълбоко с очи, зачервени от безсъние и сълзи. Тя се беше опитала да преодолее разстоянието и с глас, измъчен и изпълнен с ридания, беше прошепнала: „Шарни! О, Шарни!“
Какво значение имаше за тази жена в подобни моменти събралият се в краката й народ? Какво значение имаха тези човешки вълни, тласкани като някое море от четирите небесни вятъра, блъскащо се в стъпалата на трона, крещейки: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“ Един познат глас, който би прошепнал в ухото й: „Мария, нищо в мен не се е променило! Антоанета, обичам ви!“, този глас би я накарал да повярва, че около нея нищо не се е променило, би могъл да направи повече за удовлетворението на сърцето и ведрината на челото й, отколкото всичките тези викове, обещания, клетви.
Най-накрая 14 юли бе дошъл, безстрастен и на часа си, водейки със себе си своите големи и малки събития, които създават историята за малките хора и могъщите личности, за народа и за монархията.
Сякаш този надменен 14 юли не знаеше, че идва, за да освети едно нечувано, невиждано и великолепно зрелище, та дойде с чело, забулено от облаци, с вятър и дъжд. Но характерно качество на френския народ е, че се смее дори на дъжда в дните на празник.
Парижките национални гвардейци и федератите от провинцията, наблъскани по булевардите от пет часа сутринта, шибани от дъжда и умиращи от глад, се смееха и пееха.
Вярно е, че населението на Париж, което не можеше да ги опази от дъжда, се сети поне да ги излекува от глада. От всички прозорци започнаха да им спускат с връвчици хлябове, бутове шунка и бутилки вино.
Едно и също ставаше по всички улици, откъдето минаваха. Докато те вървяха, сто и петдесет хиляди души насядаха на земята на Марсово поле и други сто и петдесет хиляди застанаха прави зад тях. Що се отнася до амфитеатрите на Шайо и Паси, то те бяха претъпкани със зрители, чийто брой не можеше да се установи. Великолепен цирк, гигантски амфитеатър, блестяща арена, където се състоя обединението на Франция и един ден ще се състои обединението на света! Има ли значение дали ние ще видим, или няма да видим този празник? Нашите деца ще го видят, светът ще го види!
Една от големите грешки на човека е, че вярва, че целият свят е направен за краткия му живот, докато връзките между безкрайно кратките съществувания, ефимерни, почти невидими, освен за окото на Бога, са тези, които правят времето, сиреч по-краткия или по-дълъг период, през който Провидението, тази Изида с четворни гърди, което бди над нациите, върши своята тайнствена работа и продължава неспирното си битие.
Ех! Сигурно всички, които бяха там, се надяваха да хванат и да удържат за двете крила вечно бягащата богиня, която се нарича Свобода, която се изплъзва и изчезва само за да се появи отново, всеки път по-горда и по-блестяща. Но те се лъжеха, както ще се лъжат и техните синове, като си мислят, че са я изгубили.
И така каква радост, какво доверие изпълваха тази тълпа, както тези, които чакаха прави или седнали, така и онези, които, преминали реката по дървения мост, направен пред Шайо, заливаха Марсово поле през триумфалната арка.
С навлизането на батальоните от федерати се надигнаха силни викове на ентусиазъм — и може би малко на учудване от картината, която поразяваше погледа на зрителите, — силни викове от все сърце се изтръгнаха от всички гърла.
И наистина никога подобно зрелище не бе поразявало човешките очи.