— Питу, баща ми не ти ли каза, че ще трябва да ме отведеш някъде?
— А ти съгласен ли си да отидеш?
— Да, да — каза бързо момчето, — съгласен съм и ти ще кажеш на баща ми, че съм се съгласил с готовност.
— Хубаво — каза Питу, — изглежда, че това е място, където се забавляваш.
— Това е място, където съм бил само веднъж, но където ще бъда щастлив да се върна.
— В такъв случай — каза Питу — не ни остава нищо друго, освен да предупредим абат Берардие, че излизаш. Пред вратата ни чака фиакър и аз ще те отведа.
— Е, добре, за да не губим време, скъпи Питу — каза младежът, — занеси сам на абата това писъмце от баща ми, докато аз оправя малко тоалета си и ще те настигна в двора.
Срещата с абат Берардие доведе до известно удовлетворение самолюбието на Питу. Той си беше спомнил за бедното селянче, нахлупило каска на главата си, въоръжено с една сабя и почти без панталон, което в деня на превземането на Бастилията, преди една година, беше вдигнало бунт в колежа, при това само с оръжията, които имаше, и дрехите, които нямаше. Днес той се явяваше с тривърхата си шапка, синята си дреха с бели ревери, с къси панталони и еполети на капитан на раменете. Днес той се явяваше с онази самоувереност, която придава уважението, с което го гледат съгражданите. Днес той се явяваше като делегат на федерацията. Значи имаше право на всякакви прояви на уважение. Така че абат Берардие оказа на Питу пълно уважение.
Почти по същото време, когато Питу слизаше по стълбите от стаята на директора, Себастиен, който имаше отделна стая, слизаше по стълбите, водещи към нея.
Той не беше вече детето Себастиен. Беше един очарователен шестнайсет-седемнайсетгодишен младеж, чиито хубави кестеняви коси обрамчваха лицето му и чиито сини очи хвърляха първите си младежки пламъци, позлатени като лъчите на изгряващия ден.
— Ето ме, да тръгваме — каза той радостно на Питу.
Питу го погледна с такава голяма радост, примесена с толкова голямо учудване, че Себастиен бе принуден да повтори поканата си. При второто подканване Питу последва младежа. Като стигнаха до решетките на вратите, Питу каза на Себастиен:
— А така! Знаеш ли, че не знам къде отиваме? Ти ще трябва да дадеш адреса.
— Бъди спокоен — отвърна Себастиен.
И се обърна към кочияша:
— Улица „Кок-Ерон“ номер девет, при първата врата за коли, като се влезе от улица „Платриер“.
Този адрес не говореше нищо на Питу. Така че той се качи в колата след Себастиен, без да каже и дума.
— Но, скъпи Питу — каза Себастиен, — ако лицето, при което отиваме, си е у дома, вероятно ще остана там един час, а може би и повече.
— Не се безпокой за това, Себастиен — каза Питу, отваряйки голямата си уста, за да се разсмее радостно, — случаят е предвиден. Хей! Кочияш! Спрете.
И наистина, минаваха покрай една хлебарница. Кочияшът спря, Питу слезе, купи един хляб от две ливри и се качи отново във фиакъра. Малко по-нататък Питу нареди на кочияша да спре пак. Бяха пред една кръчма. Питу слезе, купи една бутилка вино и зае отново мястото си до Себастиен. Накрая Питу нареди на кочияша да спре за трети път. Това стана пред една колбасарница. Питу слезе и купи четвърт кълцано свинско.
— Така, а сега — каза той — карайте, без да спирате, на улица „Кок-Ерон“, имам си всичко, което ми е необходимо.
— Хубаво! — каза Себастиен. — Разбирам с какво ще си зает и съм напълно спокоен.
Колата стигна улица „Кок-Ерон“ и спря пред номер девет. С приближаването до тази къща Себастиен изглеждаше обхванат от трескаво вълнение, което нарастваше. Той стоеше прав във фиакъра и викаше на кочияша, без това подканяне — трябва да го кажем за честта на кочияша и двете му кранти — да ускори хода на фиакъра:
— Хайде де, кочияш, ама карайте де!
Все пак, тъй като всяко нещо трябва да достигне до целта си — потокът до рекичката, рекичката до реката, а реката до океана, — фиакърът достигна до улица „Кок-Ерон“ и спря, както казахме, пред номер девет.
Веднага, без да чака помощта на кочияша, Себастиен отвори вратичката, прегърна за последен път Питу, скочи на земята, позвъни бързо на вратата, която се отвори, попита портиера за госпожа графиня Дьо Шарни и още преди той да му отговори, се устреми навътре.
Изминаха пет минути, през които Питу режеше с ножа си от четвъртината кълцано свинско, държеше между коленете си отпушената бутилка и отхапваше с хубавите си зъби от мекия хляб с хрупкава кора, вратичката на фиакъра се отвори и портиерът, с шапка в ръка, се обърна към Питу с думи, които трябваше да повтори два пъти:
— Госпожа графиня Дьо Шарни моли господин капитан Питу да й окаже честта да влезе при нея, вместо да чака господин Себастиен във фиакъра.