Тези думи и най-вече тонът, с който бяха изречени, поразиха Изидор. Може би чак тогава забеляза, че този, който ги произнася, беше облечен в униформа и носеше капитански еполети.
— И още как, господин Питу — настоя Изидор, накланяйки леко глава, — дължа ви нещо и имам какво да ви предложа. Дължа ви благодарностите си и ви предлагам ръката си. Надявам се, че ще ми доставите удоволствие да приемете едното и ще ми окажете честта да докоснете другото.
Такова величие имаше в начина, по който отговори Изидор, и в жеста, с който придружи думите си, че Питу, победен, протегна ръка и с крайчеца на пръстите си докосна пръстите на Изидор. В този момент графиня Дьо Шарни се появи на прага на вратата на салона.
— Господин виконт — каза тя, — питали сте за мен, ето ме.
Изидор поздрави Питу и се подчини на поканата на графинята, преминавайки в салона.
Само че когато той тръгна да затваря вратата, несъмнено за да остане насаме с графинята, Андре задържа тази врата, която остана открехната. Явно намерението на графинята беше такова. Така че Питу чуваше какво се говори в салона.
Той забеляза, че вратата на салона, успоредна на неговата, която водеше към спалнята, също беше отворена. Така че, оставайки невидим, Себастиен също би могъл да чуе това, което щяха да си кажат графинята и виконтът, както можеше да го чуе и самият той.
— Питали сте за мен, господине? — каза графинята на девера си. — Мога ли да знам на какво дължа щастието да бъда посетена от вас?
— Госпожо — каза Изидор, — получих новини от Оливие. Както бе написал и в другите си писма, които съм получил от него, той ме натовари да поднеса почитанията му. Той още не е наясно кога ще се върне и ми пише, че би бил щастлив да получи новини от вас, било ако пожелаете да ми предадете писмо за него, било ако просто ме натоварите да му предам вашите поздрави.
— Господине — каза графинята, — не можах да отговоря до днес на писмото, което господин Дьо Шарни ми беше написал на тръгване, защото не зная къде е той. Но на драго сърце ще се възползвам от вашето посредничество, за да му изкажа предаността на една покорна и почтителна съпруга. Ако желаете, утре можете да изпратите някого да вземе писмото ми за господин Дьо Шарни. Ще бъде готово за идването на вашия човек.
— Напишете го все пак, госпожо — каза Изидор. — Само че вместо да дойда, за да го взема утре, ще дойда да го взема след пет-шест дни. Трябва да направя едно абсолютно неотложно пътуване. Но веднага щом се върна, ще дойда да ви поднеса почитанията си и да приема вашите поръчения.
И Изидор поздрави графинята, която отвърна на поздрава му и несъмнено му показа друг изход, защото, за да се оттегли, той не мина през трапезарията, където Питу, след като се беше справил с кокошката, както беше се справил с двата котлета, започваше нападението над гърненцето с конфитюр.
Гърненцето с конфитюр отдавна бе довършено и беше чисто като чашата, от която Питу допиваше последните капки вино от Бордо, когато графинята се появи, довеждайки отново Себастиен.
Би било трудно да се познае строгата госпожица дьо Таверне или важната графиня Дьо Шарни у младата майка с блеснали от радост очи, с уста, осветена от чаровна усмивка. Бледите й бузи бяха придобили от сълзите непозната мекота и бяха обагрени за пръв път в розово, което учудваше самата Андре, при която майчината любов, сиреч половината от съществуванието на жената, току-що се бе завърнала през часа, който бе прекарала със своето дете. Тя покри още веднъж с целувки лицето на Себастиен. После го върна на Питу, стискайки грубата длан на добрия момък между двете си бели ръце, които сякаш бяха от стоплен и омекнал мрамор.
Себастиен, от своя страна, прегръщаше Андре с онзи плам, който влагаше във всичко, което правеше, и който единствено би могъл да охладнее по отношение на майка му и нейното непредпазливо възклицание, което Андре не успя да сдържи, когато той беше заговорил за Жилбер.
Но по време на усамотението си в колежа „Свети Луи“, по време на разходките в градината нежното майчино привидение се беше появило отново и любовта малко по малко се беше завърнала в сърцето на детето. Така че когато до Себастиен стигна писмото на Жилбер, което му позволяваше да отиде и да прекара час или два с майка си, се беше изпълнило едно от най-тайните и най-нежни желания на детето.
Жилбер от деликатност беше забавил толкова тази среща. Той разбираше, че ако заведе лично Себастиен при Андре, щеше да й отнеме половината от щастието, което щеше да изпита, като види сина си, а карайки да го заведе някой друг, освен Питу, това добро сърце и тази наивна душа, той би разкрил една тайна.