Питу се сбогува с графиня Дьо Шарни, без да зададе нито един въпрос, без да хвърли нито един любопитен поглед върху онова, което го заобикаляше, и като мъкнеше Себастиен, който, полуобърнат назад, разменяше въздушни целувки с майка си, стигна до фиакъра, където намери хляба си, кълцаното свинско, увито в хартия, и бутилката вино, поставена в ъгъла.
От вечерта Питу бе работил на Марсово поле. Той се върна там на другия ден и в следващите дни. Беше получил горещи поздравления от господин Майар, който го бе познал, и от господин Байи, с когото се беше запознал. Беше намерил отново господата Ели и Юлен, победители от Бастилията като него, и бе видял без завист медала, който носеха на реверите си и на който той и Бийо имаха също толкова право. Най-накрая, когато дойде знаменитият ден, той още от сутринта бе заел своето място заедно с Бийо при портата Сен Дьони.
На краищата на три различни върви беше откачил бут шунка, един хляб и бутилка вино. Беше стигнал до височината на олтара на родината и беше танцувал фарандола, държейки се с една ръка за една актриса от операта, а с другата за набожна бернардинка. При влизането на краля той се беше върнал на мястото си в редицата и беше много удовлетворен от това, да бъде представляван от Лафайет, което за него, Питу, беше голяма чест.
После, когато клетвите бяха дадени, оръдейните салюти бяха изстреляни, а фанфарите свиреха, когато Лафайет бе преминал на белия си кон между редиците на своите скъпи другари, той бе имал радостта да бъде познат от самия генерал и да получи частица от трийсетте или четирийсетте хиляди ръкостискания, които Лафайет раздаде през този ден. След което напусна Марсово поле заедно с Бийо. Беше поспрял, за да гледа игрите, илюминациите и фойерверките на „Шан-з-Елизе“. После тръгна по булевардите. После, за да не изпусне нищо от развлеченията, вместо да отиде и да си легне както онези, чиито крака сякаш се бяха набили в корема след подобна умора, той беше дошъл при Бастилията, където откри, в ъгловата кула, една незаета маса, на която накара да донесат, както вече казахме, две ливри хляб, две бутилки вино и един салам.
За човек, който не знаеше, че съобщавайки на госпожа Дьо Шарни, че ще отсъства седем или осем дни, Изидор щеше да ги прекара във Виле-Котре; за човек, който не знаеше, че преди шест дни Катрин беше родила едно момченце, че е напуснала малката къщичка в Клуисовия камънак през нощта, че е пристигнала в Париж с Изидор и че е надала вик и се е хвърлила на гърдите на Изидор, забелязвайки него и Бийо при портата Сен Дьони, нямаше нищо тъжно. Напротив, всичко в тази работа на Марсово поле, в тази среща с господин Майар, господин Байи, с господин Ели и господин Юлен; в тази фарандола, танцувана по средата на една актриса от операта и набожна бернардинка; в признателността на Лафайет; в ръкостискането, което бе имал честта да получи от него; най-накрая в тези илюминации и фойерверки, в тази изкуствена Бастилия и тази маса, натоварена с един хляб, един салам и две бутилки вино, го развеселяваше.
Единственото, което би могло да натъжи Питу, бе тъгата на Бийо.
70.
Срещата
И така, както видяхме в началото на предишната глава, Питу беше решил, както за да си остане и той весел, така и за да разсее тъгата на Бийо, да се обърне към него със слово.
— Кажете, бай Бийо — захвана Питу след един момент на затишие, през който той изглежда се запасяваше с думи, както стрелецът, преди да открие огън, се запасява с патрони, — кой дявол би могъл да се сети, оттогава има една година и два дни, когато госпожица Катрин ми даде един луидор и преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете ми, с този нож… На, вижте… Кой ли би помислил, че за една година и два дни ще се случат толкова събития?
— Никой — отвърна Бийо, без Питу да забележи искрицата, която хвърлиха очите му, когато той, Питу, беше произнесъл името на Катрин.
Питу почака, за да разбере дали Бийо няма да добави няколко думи към единствената, с която беше отговорил, в замяна на една твърде дълга фраза, която при това му изглеждаше сносно съчинена. Но виждайки, че Бийо запазва мълчание, Питу, като стрелеца, когото споменахме преди миг, презареди оръжието си и стреля втори път.
— Ама кажете, бай Бийо — продължи той, — кой ли би могъл да ни каже, когато препускахте след мен в равнината на Ерменонвил; когато едва не уморихте Каде от препускане и едва не уморихте и мен, когато ме настигнахте; когато ме накарахте да се кача зад вас на коня; когато сменихте коня в Дамартен, за да стигнете по-бързо в Париж; когато пристигнахме в Париж, за да видим, че изгарят бариерите; когато бяхме отблъснати в предградието Ла Вилет от верните на краля германци; когато срещнахме една процесия, която викаше: „Да живее господин Некер!“, и „Да живее херцог Д’Орлеан!“, когато вие имахте честта да носите един от прътовете на носилката, върху която бяха бюстовете на тези двама велики мъже, докато аз се опитвах да спася живота на Марго; когато един кралски германец стреля по нас на площад „Вандом“ и бюстът на господин Некер падна на главата ви; когато се спасявахме по улица „Сен Оноре“, викайки: „На оръжие! Избиват нашите братя!“… Кой би могъл да предположи, че ние ще превземем Бастилията?