— Е, какво — попита той арендатора, — какво ново, бай Бийо?
— Новото е, че утре ще се върнеш сам, Питу.
— Ами вие? — попита капитанът от Националната гвардия.
— Аз ли? — каза Бийо. — Аз оставам.
71.
Ложата на улица „Платриер“
Беше изминала седмица от събитията, за които разказахме досега. Ако нашите читатели искат, казваме ние, да срещнат отново някои от главните действащи лица на нашата история, действащи лица, които не само са играли роля в миналото, но на които предстои да играят роля и в бъдещето, те трябва да застанат заедно с нас близо до онзи фонтан на улица „Платриер“, където сме виждали да идва Жилбер като дете и гост на Русо, за да мокри твърдия си хляб. Веднъж стигнали там, ние ще наблюдаваме и ще последваме един човек, който няма да се забави да мине и когото ще разпознаем вече не по костюма му на федерат — костюм, който след отпътуването на стоте хиляди делегати, изпратени от цяла Франция, не би могъл да бъде носен, без да привлече върху този, който го носи, по-голямо внимание.
Няма нужда да казвам сега на читателя, че това действащо лице не е друг, а Бийо, който върви по улица „Сен Оноре“, минава покрай решетките на оградата на Пале Роаял, на когото завръщането на херцог Д’Орлеан, изпратен за повече от осем месеца в изгнание в Лондон, бе възвърнало целия нощен блясък, да завива наляво по улица „Грьонел“ и да навлиза без колебание в улица „Платриер“.
При все това, стигнал точно срещу фонтана, където го очакваме, той се спира не защото сърцето му прескача — онези, които го познават, знаят прекрасно, че ако храбрият арендатор реши да отиде в ада, ще отиде, без да побледнее, — а, разбира се, защото не му достигат сведенията.
И, наистина, не е трудно да се види, най-вече за нас, които имаме интерес да наблюдаваме постъпките му, че той разглежда и изучава всяка врата като човек, който не иска да допусне грешка.
Все пак, въпреки това оглеждане, той измина почти две трети от улицата, без да открие това, което търси. Но там пътят бе задръстен от граждани, които се трупаха около група музиканти, сред които се издигаше мъжки глас, пеещ злободневни песни за събитията. Това вероятно не би било достатъчно да възбуди толкова голямо любопитство, ако един или два куплета от всяка песен не бяха предназначени да ги направят по-пиперливи, представлявайки епиграми за отделни личности.
Между тях имаше една, озаглавена „Манежът“, която караше тълпата да надава радостни викове. Понеже Националното събрание беше настанено в стария манеж, не само различните цветове на Събранието бяха взели оттенъците на конската раса — черни и бели, дорести и тъмночервени, — но и отделните личности бяха приели конски имена: Мирабо се наричаше Необуздания; граф Дьо Клермон-Тонер — Плашливия; абат Мори — Подскачащата; Type — Мълниеносния; Байи — Щастливеца.
Бийо спря за миг, за да послуша тези нападки, повече волнодумни, отколкото остроумни. После се плъзна надясно и изчезна сред групичките хора. Несъмнено сред тази тълпа той беше намерил онова, което търсеше, защото, след като изчезна от едната страна на групата, изобщо не се появи от другата. Хайде да видим, прониквайки след Бийо, онова, което тази група крие.
Една ниска врата, над която имаше три букви, три инициала, нарисувани с червен тебешир и които, несъмнено бидейки символи на събрание през тази нощ, ще бъдат изтрити утре сутринта. Тези три букви бяха Л, Д и П.
Ниската врата приличаше на вход към мазе. Слизаше се по няколко стъпала, после следва тъмен коридор. Несъмнено това второ сведение потвърждаваше първото. Защото след като разгледа с внимание трите букви — опознавателен знак, недостатъчен за Бийо, който, както си спомняте, не знаеше да чете, — арендаторът слезе по стъпалата, броейки ги, докато слизаше, и като стигна до осмото, смело навлезе в прохода.
На края на този проход трепкаше една бледа светлинка. Пред тази слаба светлина един седнал човек четеше или се правеше, че чете, вестник.
При шума от стъпките на Бийо този човек стана и с пръст, опрян на гърдите си, зачака.
Бийо показа същия пръст сгънат и го допря като катинар на устните си.
Това вероятно беше знакът за преминаване, очакван от тайнствения портиер, защото той бутна надясно от себе си една врата, съвсем невидима, когато беше затворена, и показа на Бийо една стълба със стръмни и тесни стъпала, която потъваше под земята.
Бийо влезе. Вратата се затвори след него бързо и тихо.
Арендаторът изброи този път седемнайсет стъпала и като стигна до седемнайсетото, въпреки немотата, на която сякаш сам се бе осъдил, си каза полугласно:
— Хубаво! Пристигнах.