— Защо така?
— Защото, ако ви запита дали съм спасил монархията, както й обещах да направя, ще трябва да й отговорите, че не. Макар че — добави Мирабо с нервен смях — грешката е много повече нейна, отколкото моя.
— Вие не искате да й кажа, че прекалената работа и вашата борба от трибуната ви убиват.
Мирабо размисли за миг.
— Да — отвърна той, — кажете й това. Изкарайте ме дори по-болен, отколкото съм, ако искате.
— Защо?
— Просто така… От любопитство… За да си дам сметка за нещо…
— Добре.
— Обещавате ли, докторе?
— Обещавам.
— И ще ми повторите онова, което ще каже?
— Собствените й думи.
— Добре… Сбогом, докторе. И хиляди благодарности.
И той протегна ръка на Жилбер.
Жилбер погледна втренчено Мирабо, когото този поглед изглежда смути.
— Впрочем — каза болният, — преди да си тръгнете, какво ще ми предпишете?
— О! — отвърна Жилбер. — Топли и съвсем разредени напитки, цикория или пореч, диета и най-вече…
— Най-вече?
— Никакви болногледачки, по-млади от петдесет години… Чувате ли, графе?
— Докторе — каза Мирабо със смях, — по-скоро за да избегна предписанието ви, ще си взема две по на двайсет и пет!
На вратата Жилбер срещна Тейш. В очите на бедния прислужник имаше сълзи.
— О, господине! — каза той. — Защо си отивате?
— Отивам си, защото ме изгониха, драги Тейш — засмя се Жилбер.
— И всичко това заради тази жена! — прошепна старецът. — И всичко това, защото тази жена прилича на кралицата! Толкова гениален човек, както казват! Боже мой! Трябва да е глупак!
И след като направи това заключение, той отвори вратичката на Жилбер, който се качи в колата много замислен, питайки се съвсем тихичко:
— Какво искаше да каже с тази жена, която приличала на кралицата?
За миг той спря ръката на Тейш, сякаш за да го попита. Но вместо това, още по-тихичко си каза:
— Е, добре, какво да правя? Това си е тайна на господин Дьо Мирабо, а не моя. Кочияш, към Париж!
75.
Онова, което каза кралят; онова, което каза кралицата
Жилбер изпълни точно двойното обещание, което бе дал на Мирабо.
Прибирайки се в Париж, той срещна Камий Демулен, живия вестник, олицетворението на вестникарството от онова време. Той му съобщи за болестта на Мирабо, която умишлено представи като по-тежка, отколкото беше, не че не можеше и да стане, ако Мирабо извършеше нещо непредпазливо, но не и такава, каквато беше в момента. После отиде в Тюйлери и съобщи за същата тази болест на краля. Кралят се задоволи да каже:
— Аха! Бедният граф! И загубил ли е апетит?
— Да, сир — отвърна Жилбер.
— Тогава е тежко болен — каза кралят.
И заговори за друго. Като излезе от краля, Жилбер влезе при кралицата и й повтори същото, което беше казал на краля. Високомерното чело на дъщерята на Мария-Терезия се набръчка.
— Защо — каза тя — тази болест не го прихвана в утрото на деня, когато произнесе своята хубава реч за трицветното знаме?
После, сякаш разкайвайки се, че се е изтървала пред Жилбер, като е изразила омраза към този символ на френската националност, тя каза:
— Няма значение, би било твърде голямо нещастие за Франция и за нас, ако това неразположение се задълбочи.
— Мислех, че съм имал честта и преди да кажа на кралицата — повтори Жилбер, — че е нещо повече от неразположение, че е болест.
— Която вие ще овладеете, докторе — каза кралицата.
— Правя каквото мога, госпожо, но не обещавам.
— Докторе — каза кралицата, — разчитам на вас да получавам новини за господин Дьо Мирабо, чувате ли ме добре?
И заговори за нещо друго. Вечерта, в уречения час, Жилбер изкачваше стълбата пред малкия дворец на Мирабо.
Мирабо го очакваше, легнал на един шезлонг. Но понеже го накараха да изчака няколко секунди в салона под предлог, че трябва да предупредят графа за идването му, на влизане Жилбер хвърли един поглед наоколо и очите му се спряха на един муселинен ешарф, забравен на фотьойла.
Но било за да отклони вниманието на Жилбер, било защото придаваше голямо значение на въпроса, който трябваше да последва първите разменени между него и доктора думи, Мирабо каза:
— А, това сте вие! Научих, че вече сте изпълнили една част от обещанието си. Париж знае, че съм болен, и на бедния Тейш не му остават и десет минути, през които да не дава сведения на приятелите ми, които идват да видят дали ми е по-добре, и на враговете ми, които идват да видят дали не ми е по-зле. Ето това е по първата част. Сега, удържахте ли и втората част на обещанието?
— Какво искате да кажете? — попита усмихнат Жилбер.