Тейш взе ръката на Мирабо и я целуна.
— О, господин графе! — каза той. — Само да искахте да живеете…
И излезе.
— По дяволите! — каза Мирабо, гледайки го как се отдалечава. — Точно това е трудното.
В десет часа Мирабо стана и се облече с известно кокетство. Жан го среса и го обръсна, после му приближи един фотьойл до прозореца. От този прозорец той можеше да вижда улицата.
При всеки удар на чукчето, при всяко позвъняване на звънеца от отсрещната къща би могло да се види неспокойното му лице да се появява иззад повдигнатата завеса, пронизващият му поглед да оглежда улицата, после завесата падаше, за да се повдигне отново при следващия звън на звънеца или удар на чукчето.
Към два часа Тейш се качи, следван от един лакей. Сърцето на Мирабо заби силно. Лакеят беше без ливрея.
Първото, което мина през ума на Мирабо, беше, че този безличен човек идва от страна на кралицата и е облечен така, за да не изложи тази, която го изпраща. Мирабо се лъжеше.
— Изпраща го господин доктор Жилбер — каза Тейш.
— А! — каза Мирабо, побледнявайки, сякаш беше двайсет и пет годишен и очаквайки пратеник от госпожа Дьо Моние, е видял да идва пратеник на неговия чичо.
— Господине — каза Тейш, — понеже това момче идва от страна на господин доктор Жилбер и е приносител на писмо за вас, реших, че мога заради него да направя едно изключение от нарежданията.
— И си направил добре — каза графът.
После се обърна към лакея.
— Къде е писмото? — попита той.
Онзи го държеше в ръка и го подаде на графа.
Мирабо го отвори. То съдържаше само тези няколко думи:
Съобщете ми какво ново има. Ще бъда при вас към единайсет часа вечерта. Надявам се, че първите думи, които ще ми кажете, са, че аз съм бил прав, а вие сте грешали.
— Ще кажеш на господаря си, че си ме намерил на крака и че го чакам тази вечер — каза Мирабо на лакея.
После каза на Тейш:
— Нека момчето си отиде доволно.
Тейш направи знак, че разбира, и отведе прислужника. Часовете се заредиха един след друг. Звънецът не спираше да звъни, чукчето отекваше. Цял Париж се разписваше у Мирабо. На улицата имаше групи от народа, които, научили новината не така, както я бяха разказали вестниците, не искаха да повярват на успокоителните съобщения на Тейш и принуждаваха колите да поемат наляво или надясно, та шумът от колелата да не уморява знаменития болен.
Към пет часа Тейш прецени, че трябва да се качи за втори път в стаята на Мирабо, за да му съобщи тази новина.
— А, като те видях, бедни мой Тейш, помислих, че ще ми съобщиш нещо по-добро! — каза Мирабо.
— Нещо по-добро! — каза Тейш учудено. — Не мислех, че мога да съобщя на господин графа за нещо по-добро от подобно доказателство за обич.
— Имаш право, Тейш — каза Мирабо, — аз съм неблагодарник.
Обаче щом Тейш затвори вратата, Мирабо отвори прозореца. Той излезе на балкона и направи с ръка знак на благодарност към добрите хора, които бдяха над почивката му. Те го познаха и виковете „Да живее Мирабо!“ отекнаха от единия до другия край на улица „Шосе-д’Антен“.
За какво ли мислеше Мирабо, докато му оказваха тази неочаквана почит, която при всички други обстоятелства щеше да накара сърцето му да подскочи от радост?
Той мислеше за онази високомерна жена, която изобщо не се безпокоеше за него и погледът му търсеше сред групите, наблъскали се около къщата му, дали няма да види някой лакей в синя ливрея, идващ откъм булевардите.
Прибра се в стаята си със свито сърце. Здрачът започваше да пада — той не беше видял нищо.
Вечерта се изниза, както и денят. Нетърпението на Мирабо се бе сменило с мрачна горчивина. Обезнадежденото му сърце вече не реагираше на звънеца и чукчето. Не, той чакаше с лице, обагрено от мрачна горчивина, онова доказателство за интерес, което му беше почти обещано и което не идваше. В единайсет часа вратата се отвори и Тейш съобщи за доктор Жилбер. Той влезе усмихнат и беше поразен от израза на лицето на Мирабо. Това лице бе вярно огледало на смута в сърцето му. Жилбер се съмняваше във всичко.
— Не са ли идвали? — попита той.
— Откъде? — отвърна Мирабо.
— Знаете добре какво искам да кажа.
— Аз ли? Не, кълна се в честта си!
— От двореца… От нейна страна… От името на кралицата?
— Ни най-малко, драги докторе. Никой не е идвал.
— Невъзможно! — каза Жилбер.
Мирабо сви рамене.
— Наивен е вярващият в доброто! — каза той.
После хвана с конвулсивно движение ръката на Жилбер.
— Искате ли да ви кажа какво сте правили днес, докторе? — попита той.
— Аз ли? — каза докторът. — Правих почти същото, което правя всеки ден.