— Не, защото не ходите всеки ден в двореца, а днес сте били там. Не, защото не виждате всеки ден кралицата, а днес сте я видели. Не, защото не всеки ден си позволявате да й давате съвети, а днес сте й дали един.
— Хайде де! — каза Жилбер.
— Ето на, докторе, виждам какво е станало, чувам какво се казва, сякаш съм бил там.
— Е, добре, господин ясновидецо, какво стана? Какво се каза?
— Вие сте отишли в Тюйлери днес в един часа. Поискали сте да говорите с кралицата. Говорили сте с нея. Казали сте й, че състоянието ми се влошава, че би било добре за нея като кралица, добре за нея като жена, да изпрати някого да се осведоми за здравето ми, ако не от загриженост, поне от пресметливост. Тя е спорила с вас. Изглеждала е убедена, че сте прав. Отпратила ви е, казвайки, че ще изпрати някого у дома. Вие сте си тръгнали щастлив и удовлетворен, разчитайки на кралската дума, а тя — тя е останала високомерна и огорчена, надсмиваща се над вашето лековерие, което не знае, че кралската дума с нищо не задължава… Хайде, вие сте почтен човек, докторе — каза Мирабо, гледайки Жилбер в лицето, — така ли беше?
— Наистина — каза Жилбер, — ако бихте били там, драги графе, нямаше да можете да видите и да чуете по-добре.
— Некадърници! — каза с горчивина Мирабо. — Като ви казвах, че всъщност нищо не знаят да направят… Кралската ливрея, влизаща в дома ми днес, сред тази тълпа, която викаше: „Да живее Мирабо!“, пред вратата и под прозорците ми, щеше да им възвърне популярността за цяла година.
И Мирабо, поклащайки глава, бързо вдигна ръка към очите си. Учуден, Жилбер го видя да бърше една сълза.
— Какво ви е, графе? — попита той.
— На мен ли? Нищо! — отвърна Мирабо. — Имате ли новини от Националното събрание, от корделиерите или от якобинците? Дали Робеспиер е изцедил някоя нова реч или Марат е избълвал някой нов памфлет?
— От дълго време ли не сте яли? — попита Жилбер.
— От два часа следобед.
— В такъв случай ще влезете във ваната, скъпи графе.
— Виж ти! Това е чудесна идея, докторе. Жан, ваната.
— Тук ли, господин графе?
— Не, не, оттатък, в тоалетната стая.
След десет минути Мирабо беше във ваната и както обикновено, Тейш изпращаше Жилбер.
Мирабо се надигна от ваната, за да проследи с очи доктора. После, когато го изгуби от поглед, той нададе ухо, за да чуе шума от стъпките му. После остана неподвижен, докато чу вратата на къщата да се отваря и затваря отново.
Тогава позвъня силно.
— Жан — каза той, — накарайте да поставят една маса в стаята ми и идете да попитате от мое име Олива дали ще иска да ми окаже благоволението да вечеря с мен.
После, когато лакеят излизаше, за да изпълни заповедта, Мирабо извика:
— Цветя, най-вече цветя! Обожавам цветята.
В четири часа сутринта доктор Жилбер бе събуден от силен звън на звънеца.
— Аха! — каза той, скачайки от леглото си. — Сигурен съм, че господин Дьо Мирабо е по-зле!
Докторът не се лъжеше. Мирабо, след като бе накарал да му сервират вечерята, след като бе накарал да покрият масата с цветя, беше отпратил Жан и беше наредил на Тейш да върви да спи. После беше затворил всички врати с изключение на онази, която водеше към непознатата жена, която старият прислужник наричаше неговия зъл гений. Но двамата прислужници не си легнаха. Само Жан, въпреки че беше по-млад, заспа на един фотьойл в преддверието. Тейш остана да бди.
В четири часа без четвърт отекна силен звън. И двамата се хвърлиха към спалнята на Мирабо. Вратите бяха затворени. Тогава им хрумна да заобиколят през апартамента на непознатата жена и можаха да проникнат до спалнята.
Мирабо, съсипан, полуприпаднал, удържаше жената в ръцете си, несъмнено за да не може да повика помощ, и тя, ужасена, звънеше със звънчето на масата, не можейки да отиде до шнура на звънеца при камината.
Като видя двамата прислужници, тя ги повика на помощ колкото за Мирабо, толкова и за себе си. В конвулсиите си Мирабо я задушаваше.
Би могло да се каже, че Смъртта, преоблечена, се опитва да я отмъкне в гроба.
Благодарение на общите усилия на двамата прислужници ръцете на умиращия се разтвориха. Мирабо се стовари обратно на стола си, а тя, цялата в сълзи, влезе в апартамента си. Тогава Жан бе изтичал да търси доктор Жилбер, докато Тейш се опитваше да даде първа помощ на господаря си.
Жилбер не губи време нито да кара да впрягат, нито да търси кола. От улица „Сен Оноре“ до „Шосе-д’Антен“ пътят не беше дълъг. Той последва Жан и след десет минути пристигна в дома на Мирабо. Тейш чакаше в долния вестибюл.
— Е, добре, приятелю, какво има пак? — попита Жилбер.
— Ах, господине! — каза старият прислужник. — Тази жена, все тази жена и освен това тези проклети цветя. Ще видите, ще видите!