В този момент се чу нещо като ридание. Жилбер се качи, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Щом стигна до последните стъпала на стълбата, една врата, съседна на вратата на Мирабо, се отвори, изведнъж се появи една жена, увита в бял пеньоар, която падна в краката на Жилбер.
— О! Жилбер, Жилбер! — каза тя, протягайки ръце към гърдите му. — В името на небето, спасете го!
— Никол! — извика Жилбер. — Никол! О, нещастнице! Значи сте били вие!
— Спасете го! Спасете го! — каза Никол.
Жилбер остана за миг като погълнат от една ужасна мисъл.
— О! — прошепна той. — Бозир продава памфлети срещу него. Никол е негова любовница! Той наистина е загубен, щом Калиостро стои зад всичко това.
И се устреми към апартамента на Мирабо, разбирайки добре, че няма нито миг за губене.
76.
Да живее Мирабо!
Мирабо лежеше в леглото си, но бе дошъл в съзнание. Остатъците от вечерята, блюдата, цветята бяха там, такива обвиняващи улики, каквито са остатъците от отрова в дъното на чашата, близо до леглото на някой самоубиец. Жилбер се устреми към него и си отдъхна, като го видя.
— А! — каза той. — Още не е толкова зле, колкото се страхувах.
Мирабо се усмихна.
— Вярвате ли, докторе? — попита той.
И поклати глава като човек, който мисли, че познава състоянието си така добре, както и лекарят, който понякога иска да заблуди сам себе си, за да може по-добре да заблуждава другите.
Този път Жилбер изобщо не се спря на външната диагностика. Той опипа пулса, който беше бърз и силен. Погледна езика — той беше подут и обложен. Осведоми се за състоянието на главата — беше натежала и болеше. В долните крайници се усещаше началото на изстиване. Изведнъж спазмите, които болният бе изпитал преди два дни, се появиха отново поред в областта на плешките, ключиците и диафрагмата. Пулсът, който, както казахме беше бърз и силен, стана пресеклив и конвулсивен. Жилбер предписа същите възбудителни средства, които бяха довели до предишното подобрение.
За нещастие, било защото болният нямаше сили да понесе мъчителното лекарство, било защото изобщо не искаше да бъде излекуван, петнайсет минути по-късно той се оплакваше от толкова силни болки на местата, където беше наложен със синап, че трябваше да махнат синапените лапи.
От този момент подобрението, проявило се вследствие на приложението им, изчезна.
Нямаме намерение да проследяваме всички фази на ужасната болест. Само че от сутринта на същия ден в града се пръсна слух, и този път по-сериозен, отколкото предишната вечер.
Бил заболял повторно, казваха, и това повторно заболяване заплашвало да доведе до смърт.
Тогава можеше наистина да се съди за гигантското място, което може да заеме един човек сред една нация. Цял Париж беше развълнуван, както в дните, когато всеобщо бедствие заплашва едновременно и отделния човек, и цялото население. През целия ден, както беше станало предишната вечер, улицата беше преградена и пазена от хора от народа, за да не стига шумът от колите до болния. Час по час групите, събрани под прозорците, питаха за новини. Едва нещо биваше съобщено и вече стигаше от улица „Шосе-д’Антен“ до покрайнините на Париж. Вратата беше обсадена от тълпи от граждани от всички съсловия, с всякакви убеждения, сякаш всяка партия, колкото и да се противопоставяше на останалите, би загубила нещо, загубвайки Мирабо. През това време приятелите, роднините и личните познати на големия оратор изпълваха дворовете, вестибюлите и апартамента долу, без той самият да има представа за това стълпотворение. Изобщо твърде малко думи бяха разменени между Мирабо и доктор Жилбер.
— Несъмнено, решили сте да умирате? — бе казал докторът.
— А за какво ли да живея?… — бе отвърнал Мирабо.
И Жилбер, като си припомни задълженията, поети от Мирабо към кралицата, както и нейната неблагодарност, не настоя повече, обещавайки пред себе си да изпълни докрай лекарския си дълг, но знаейки предварително, че не е бог, за да се бори с невъзможното.
Вечерта на този първи ден от повторното боледуване клубът на якобинците поиска да се осведоми за здравето на своя бивш председател. Затова изпрати депутация, начело на която стоеше Барнав. Бяха поискали да присъединят към него и двамата Ламет, но и двамата бяха отказали. Когато Мирабо научи за това, каза:
— А! Знаех си, че са подлеци, но не знаех, че ще се окажат и глупаци!
В продължение на двайсет и четири часа доктор Жилбер не напусна дори за миг Мирабо. В сряда вечерта, към единайсет часа състоянието леко се подобри, а Жилбер се съгласи да мине в една от съседните стаи, за да може да си почине няколко часа. Преди да си легне, докторът нареди и при най-малката поява на нещо обезпокоително, да дойдат да го предупредят на мига.