По изгрев слънце той се събуди. Никой не бе смутил съня му, но при все това той се събуди неспокоен — струваше му се невъзможно да има някакво подобрение, без да има никакво произшествие.
И наистина, когато слезе, Тейш съобщи на доктора с очи и глас, изпълнени със сълзи, че Мирабо е по-зле, но е забранил, каквито и страдания да изпитва, да будят доктор Жилбер.
А при това болният би трябвало да е страдал жестоко. Болките бяха още по-свирепи. А задушаването и спазмите се бяха появили отново. Множество пъти — Тейш приписа това на началото на бълнуване — болният бе произнесъл името на кралицата.
— Неблагодарници! — беше казал той. — Дори не са изпратили някого да се осведоми за мен!
После, сякаш говорейки сам на себе си, бе добавил:
— Чудя се какво ли ще каже тя, когато утре или вдругиден научи, че съм мъртъв…
Жилбер помисли, че всичко ще зависи от надигащата се криза. Така че, настройвайки се за ожесточена борба с болестта, той предписа да сложат пиявици на гърдите на болния. Но те сякаш бяха съучастници на умиращия и не искаха да смучат. Замениха ги с повторно кръвопускане и дрога от мускус.
Пристъпът продължи осем часа. През тези осем часа като ловък фехтовач Жилбер влезе в схватка със смъртта, парирайки всеки удар, който тя нанасяше, изпреварвайки някои, но докоснат няколко пъти и от нея. В края на осемте часа треската утихна и смъртта отстъпи. Но като тигър, който бяга, за да се върне, тя остави следа от ужасния си нокът по лицето на болния.
Жилбер остана прав и със скръстени ръце пред това легло, където се беше разиграла ужасната борба. Той беше твърде напреднал в тайните на лекарското изкуство не само за да запази някаква надежда, дори и все пак да се съмнява.
Мирабо беше загубен. И в този труп, проснат пред очите му, въпреки остатъка от живот, му беше невъзможно да види Мирабо жив.
Странно нещо! От този момент нататък болният и Жилбер по общо съгласие и сякаш споходени от една и съща мисъл, говореха за Мирабо като за човек, който е бил, но вече не е. Също така от този момент нататък лицето на Мирабо прие онзи израз на тържественост, който принадлежи изключително на агонията на великите хора — гласът му стана бавен, тежък, почти пророчески. В думите му тогава имаше нещо по-строго, по-задълбочено, по-широко. В чувствата му нещо по-сърдечно, по-непринудено, по-върховно.
Съобщиха му, че един младеж, който го бил виждал само веднъж и който не желаел да каже кой е, настоявал да го пуснат.
Той се обърна към Жилбер, сякаш за да му поиска позволение да приеме младежа.
Жилбер го разбра.
— Нека влезе — каза той на Тейш.
Тейш отвори вратата. Един деветнайсет-двайсетгодишен младеж се появи на прага, влезе бавно, коленичи до леглото на Мирабо, взе ръката му и я целуна, избухвайки в ридания.
Мирабо изглеждаше сякаш търси някакъв неясен спомен в паметта си.
— А! — каза той изведнъж. — Познах ви. Вие сте младежът от Аржантьой.
— Боже мой, бъдете благословен! — каза младежът. — Това е всичко, което исках от вас.
И като стана и закри с длани очите си, той излезе. Няколко секунди по-късно Тейш влезе, държейки в ръката си бележка, която младежът беше написал в преддверието. Тя съдържаше тези простички думи:
Когато целунах ръка на господин Дьо Мирабо в Аржантьой, аз му казах, че съм готов да умра за него.
Идвам, за да удържа на думата си.
Прочетох вчера в един английски вестник, че преливането на кръв е било приложено успешно в Лондон в един случай, подобен на този на знаменития болен.
Ако за спасението на господин Дьо Мирабо се сметне, че кръвопреливането ще бъде от полза, предлагам своята кръв, тя е млада и чиста.
Като прочете тези няколко реда, Мирабо не можа да сдържи сълзите си. Той нареди да накарат младежа да се върне. Но, несъмнено искайки да избегне заслужената признателност, той си беше тръгнал, оставайки двата си адреса в Париж и Аржантьой.
Няколко мига по-късно Мирабо се съгласи да приеме всички: приятелите си, господата Дьо ла Марк и Фрошо, сестра си, госпожа Дьо Сайан, племенницата си, госпожа Д’Арагон.
Само отказа да го види друг лекар, освен Жилбер, И понеже той настояваше, каза:
— Не, докторе. Вие изпитахте всички трудности около болестта ми. Ако ме излекувате, цялата заслуга за оздравяването ми трябва да бъде само ваша.
От време на време той искаше да знае кой се е осведомявал за него и въпреки че не питаше: „Кралицата пращала ли е някого от двореца?“, Жилбер отгатваше по въздишката, която изпускаше умиращият, когато стигаше до края на списъка, че единственото име, което би желал да намери, е точно онова, което не намира.